Наведе глава и погледна таймера на китката си — криеше го под мазния маншет на якето си. Наближаваше полунощ. Скоро трябваше да отворят портите, нали?
Почти веднага усети някакво раздвижване сред тълпата, внезапен тласък напред и разбра, че са отворили портите. Усети как го натискат и тълпата го повлича.
Хей вдигнаха бариерите, огромните получовеци на „Джен Син“ подкараха тълпата през тесните порти. Над тълпата от една платформа встрани група чиновници хан наблюдаваха и брояха влизащите хора.
Зад портите бариери подреждаха тълпата в що-годе стройни редици и в началото на всяка от тях още служители — мнозина от тях с маски срещу вонята и възможността да се заразят — предвождаха надяващите се.
Щом движението се забави и блъсканицата стана по-голяма, той чу силни крясъци отзад и разбра, че са затворили портите, а квотата е попълнена. Но той беше вътре.
Натискът върху него от всички страни беше ужасен, вонята на некъпаните тела беше почти непоносима, но той се бореше с гаденето и си напомняше защо е тук. За да стане свидетел. За да види с очите си мига, когато ще обявят Ханс Еберт за избран генерал.
След като мина през втората бариера, един служител го дръпна настрани и закопча на якето му електронен следач, после набута в ръцете му парче торта и чаша с питие. Затътри се нататък, като се оглеждаше. Забеляза как другите нагъват трескаво тортата, а след това изпразваха чашите си на няколко отчаяни глътки. Пробва една хапка от тортата, след това я изплю. Беше твърда, суха и абсолютно безвкусна. Питието беше кажи-речи също толкова поносимо. Отвратен ги хвърли; тези около него моментално се сбиха за онова, което беше хвърлил, и го избутаха към стената.
Големият транзитен асансьор беше точно пред тях. Един хей отново ги натири вътре и ги набута нагъсто, докато Аксел не усети, че почти не може да си поеме дъх. Също като заобикалящите го започна да се блъска мълчаливо, отчаяно за мъничко пространство — ръгаше с лакти; силата му тук беше предимство.
Вратите се затвориха, огромният асансьор — който обикновено използваха за превоз на товар, а не на хора — започна бавно да се изкачва нагоре по нивата. Щом потегли, отгоре прокънтя глас и им нареди да ликуват, щом господарите се появят на балкона; и ако ликуват достатъчно силно, ще получат по една монета от пет юана.
— Камерите ще наблюдават всички — продължи гласът. — Само онези, които се радват шумно, ще получат монети.
Пътуването нагоре сякаш продължи цяла вечност. Изкачиха двеста и петдесет нива — чак до самия покрив на Града.
Излизането от транзитния асансьор беше като излизане навън, на открито. Над тях се ширеше огромно синьо-черно небе, изпълнено с осветени от лунна светлина облаци и звезди — илюзията беше толкова съвършена, че за миг дъхът на Аксел секна. Вдясно, зад огромен пейзажен парк, се издигаше имението на Еберт; внушителната му фасада беше ярко осветена, огромният балкон — обкичен със знамена. Една бариера от хей им пречеше да тръгнат нататък — грубите, почти свински лица на стражите бяха гротескно осветени отдолу. Навсякъде наоколо му хората бяха забавили крачка, смаяни от гледката, изцъклили очи, със зяпнали уста, но служители с маски ги подкараха нататък, поведоха ги наляво, към площ, оградена с високи прозрачни бариери от лед.
Препъваха се и сега сред тях се носеше само ниско мърморене — повечето бяха изгубили ума и дума от изумление пред гледката на подобен лукс, уплашени от чувството за откритост, от огромното небе над тях. Но на Аксел, който се тътреше бавно сред тях, това му напомняше нещо друго — напомняше му онзи ден, когато той и майор Де Вор се бяха обадили на представителя Леман в имението му на Първо ниво. И разбра почти интуитивно, че между тези две неща има връзка. Сякаш луксът пораждаше поквара.
Икономи ги заюркаха по една широка чакълена пътека и ги изведоха на широко пространство пред имението. Тук пътят им отново беше преграден от стена — прозрачната й повърхност беше покрита с вещество, което не отразяваше нищо, и за наблюдаващите камери сякаш не съществуваше стена, бариера между фамилията Еберт и ликуващата тълпа.
Щом пространството се изпълни, забеляза, че икономите навлязоха сред тълпата и започнаха да раздават знаменца и серпентини — по тях по равно бяха изрисувани символите на „Джен Син“ и на Седмината — а после заеха различни стратегически точки. Обърна се, намери един иконом и взе от него знаменце — имаше намерение да се крие зад него, когато започне ликуването. Не беше много вероятно Ханс Еберт да изучава след това филма чак толкова внимателно, но беше по-добре да не рискува.