Погледна таймера си. Беше почти дванайсет. Само след няколко мига…
Икономите започнаха да викат и да ръкопляскат, заобръщаха се и подканяха стоящите около тях.
— Пет юана! — крещяха те. — Само който вика, ще получи монета!
Когато семейство Еберт излезе на балкона, виковете прераснаха в кресчендо. Камерите обикаляха из тълпата, после отново се фокусираха върху сцената на балкона. Клаус Еберт беше застанал най-отпред, осветен от широк светлинен лъч; косата му сияеше в сребристобяло, идеалните му зъби блестяха.
— Приятели! — започна той; гласът му беше усилен, за да надвика приветствените крясъци. — Из целия наш велик Град бе разгласено известие. Ето какво гласи то — обърна се и взе от секретаря си свитък, след това се обърна обратно и прочисти гърло. Шумът долу стихна, щом служителите засноваха из тълпата и започнаха да укротяват изкуствено създаденото от тях вълнение.
Еберт разгърна свитъка и зачете:
— „Аз, Ли Юан, танг на Чен У Чоу, Град Европа, обявявам, че Ханс Йоахим Еберт, понастоящем майор от моите сили за сигурност, е назначен за върховен генерал на моята войска и това назначение влиза в сила в 12.00 часа на петнадесетия ден от септември в година 2207.“
Отстъпи назад, сияещ от бащинска гордост.
Последва миг на тишина, после се надигна разпокъсана възторжена врява, която започна да се усилва все повече, щом служителите пришпориха тълпата и я докараха до бясно въодушевление.
Горе на балкона Ханс Еберт пристъпи напред. Барутно-синята му униформа му стоеше безупречно, русата му коса беше идеално подстригана и сресана. Усмихна се и помаха с ръка, сякаш за да им благодари за посрещането, след това отстъпи назад и се поклони — самото смирение.
Аксел, който го наблюдаваше отдолу, усети как го залива вълна от чиста омраза. Ако знаеха, само ако знаеха какво беше направил. Измамите, лъжите, кланетата; гнилостта под маската на съвършенството. Но те не знаеха нищо. Огледа се и видя как изведнъж всичко това ги беше погълнало. Бяха дошли, защото имаха възможност да получат храна и питие и заради парите, но тук и сега въодушевлението им беше истинско. Там горе виждаха цар — човек, толкова по-високо от тях, че да се намират в такава близост до него си беше жива благословия. Аксел забеляза как служителите се споглеждат и си намигат, смеят се, разбрали шегата, и му се догади още повече, отколкото когато се намери сред тази немита маса. Те поне не твърдяха, че са чисти. Човек можеше да подуши що за хора са. Но Еберт?
Аксел погледна иззад ветреещото се знаме; видя как Еберт се обърна да каже нещо на онези отзад, толкова непринуден в наглостта си, и отново се закле да го сравни със земята. Да струпа отгоре му фалшивата истина и да погребе безупречната му репутация.
Потръпна, уплашен от голата сила на онова, което усещаше; знаеше, че стига да има подръка оръжие и да му се удаде възможност, би се опитал да убие този човек още тук и сега. Там горе, на балкона, семейство Еберт се обърна и започна да се прибира. Щом вратите зад тях се затвориха, светлините угаснаха и пространството под имението потъна в мрак.
Ликуването утихна. Аксел захвърли знамето. Тълпата наоколо му се разреждаше и се отправяше към бариерите. Обърна се и тръгна след тях, после се спря и се огледа назад. Това ли беше? Излишъкът на лукс — това ли покваряваше човека? Или просто някои хора се раждат зли, а други — добри?
Погледна напред, отвъд бариерите, пред които се бяха струпали малки тълпи от просяци. Вече бяха започнали да се дърлят и да се бият помежду си за получената жалка милостиня. Щом се приближи, видя как един мъж падна и неколцина се спуснаха върху му, удряха го, ритаха го и му отнеха малкото, което имаше. Застаналите наблизо стражи зяпаха и се смееха.
Смееха се… той избърса уста — от всичко видяно му се повръщаше. След това се спусна край бариерата, без дори да погледне подадената му монета.
Вътре в имението тържеството щеше да започне всеки момент. На върха на огромното стълбище Клаус Еберт прегърна сина си през раменете и огледа събралите се хора, изпълнили огромната зала долу под тях.
— Приятели мои! — извика той, след това се разсмя. — Какво ли мога да кажа? Изпълва ме такава гордост! Синът ми…