Ли Юан наклони глава.
— Разбира се, Хал. Аз… спомних си нещо.
— Разбирам. През цялото време го виждам. С Бет. Човек свиква с такива неща.
Шепърд се поколеба. На лицето му трепна болка, после премина. Гласът му се превърна в леко хъхрене.
— Е… нека да ти го кажа просто. Промяната е дошла, Юан, независимо дали ни харесва или не. Сега ти трябва да я обуздаеш и да я яхнеш като кон. На баща ти дадох друг съвет, знам, но тогава беше друго. Много неща са се променили — дори само за последната година. Сега трябва да бъдеш безмилостен. Безкомпромисен. Ван Со-леян ти е враг. Мисля, че го разбираш. Но не смятай, че е единственият, който ще ти се противопостави. Онова, което трябва да направиш, е да разтревожиш и приятел, и враг, но да не бягаш от това само заради дружбата или враждата. Не. Трябва да държиш твърд курс, Юан. Иначе няма надежда. Никаква надежда.
Хал продължи да лежи мълчалив, съвсем неподвижен, докато най-накрая Юан разбра, че е заспал. Остана там. Гледаше го. Нямаше нищо дълбокомъдро в това, което беше казал Хал, нищо, което да не беше чувал вече хиляди пъти. Не. Онова, което придаваше значение на тези думи, беше кой ги е казал. Хал, който винаги съветваше да се действа умерено, дори по време на дългата война с дисперсионистите. Дори и след като те бяха посели в него рака, който сега го убиваше.
Остана там, докато дойде Бет. Тя надникна иззад него, видя как стоят нещата, после отиде до шкафа, извади още едно одеяло и зави с него Хал. След това се обърна към Ли Юан.
— Той да не би… — започна Ли Юан, разтревожен изведнъж.
Бет поклати глава.
— Не. Напоследък го прави често. Понякога заспива насред изречението. Сега е много слаб, нали разбираш. Вълнението от това, че си дошъл, сигурно го е изтощило. Но моля те, не се притеснявай. Всички се радваме, че дойде, Ли Юан.
Ли Юан сведе очи, трогнат от простите й думи.
— Това е най-малкото, което можех да направя. Хал ми беше като баща — отново вдигна глава и я погледна в очите. — Не знаеш колко ме боли, като го гледам така.
Тя извърна глава — само леко изопнатите й скули разкриваха колко много неща прикрива. След което го погледна и му се усмихна.
— Е… да го оставим да спи, става ли? Ще направя ча.
Ли Юан се усмихна, после се поклони леко — сега беше разбрал защо баща му е говорил толкова много за посещението си тук. Въпреки че смъртта дебнеше Хал, тук имаше доволство. Равновесие.
А как да намери това за самия себе си? Защото колелото на собствения му живот беше счупено, оста му — разклатена.
Последва я по тежкото вито стълбище, след това се изправи и се взря през сумрака на коридора към градината — към яркоцветния квадрат в тъмната дъбова рамка на вратата.
Потръпна, смаян от гледката; от почти халюцинаторната яснота на онова, което виждаше в рамката. Сякаш ако пристъпеше прага, щеше да влезе в друг свят. Дали това беше просто заради ниския таван и липсата на прозорци тук и контрастиращото отворено пространство на градината отвъд, той не можеше да каже, но ефектът го караше да затаи дъх. Никога досега не беше виждал нищо подобно. Светлината сякаш беше вдълбана в мрака като оптична леща. Толкова беше жива. Като измита. Тръгна нататък, леко зяпнал от почуда, след това спря, разсмя се и допря длан до топлото дърво на подпората.
— Бен?
Младежът беше вдясно, в кухненската градина, близо до вратата. Вдигна поглед. Беше коленичил до края на една пътека и сякаш бе очаквал Ли Юан да се появи точно в този миг.
— Ли Юан…
Ли Юан се приближи и застана до него. Късните утринни лъчи стоплиха врата и раменете му.
— Какво правиш?
Бен потупа тревата до себе си.
— Играя си. Не искаш ли да поиграеш с мене?
Ли Юан се поколеба, после прихвана полите си и коленичи до Бен.
Бен беше извадил няколко камъка от бордюра на лехите. Отдолу се виждаше черна земя. Плоската й повърхност беше кръстосана от малки тунелчета. На тревата до него имаше продълговата сребърна кутия със заоблени краища, като прекалено голяма кутия за пури.
— Какво е това? — полюбопитства Ли Юан.
Бен се разсмя.
— Моята малка армия. След малко ще ти покажа. Но погледни. Доста са се разширили, нали?
Мрежата от малки тунелчета се простираше на няколко чи във всички посоки.
— Това е част от мравуняк — обясни Бен. — По-голямата му част е долу, под земята. Сложен лабиринт от тунели и нива. Той е огромен. Като мъничък Град.
— Разбирам — обади се Ли Юан, изненадан от интереса на Бен. — Но какво му правиш?
Бен се наведе леко напред и се загледа в движението на една от следите.