— От известно време ни досаждат. Влизат в буркана със захарта и щъкат зад мивката. Та мама ме помоли да им видя сметката.
— Да им видиш сметката ли?
Бен вдигна глава.
— Да. Голяма напаст са, ако не им видиш сметката. Та се глася да им унищожа мравуняка.
Ли Юан се намръщи, след това се разсмя.
— Не разбирам, Бен. Ти какво правиш — някаква киселина ли използваш или какво?
Бен поклати глава.
— Не. Използвам тези — той вдигна сребърната кутия и я подаде на младия танг.
Ли Юан отвори кутията, веднага я изпусна и рязко се дръпна назад.
— Няма нищо — и Бен вдигна кутията. — Не могат да избягат, освен ако аз не ги пусна.
Ли Юан потрепери. Кутията беше пълна с мравки. Големи, червени, грозни на вид мравки. Стотици мравки, които заплашително сновяха насам-натам.
— Използваш тях ли?
Бен кимна.
— Създал ги е Еймъс. Въз основа на polyergus, известни като амазонски мравки. Те са войнишка каста, нали разбираш. Влизат в мравуняците на други мравки и ги поробват. Тези са подобни, ала не поробват, а просто избиват.
Ли Юан поклати бавно глава, ужасен от мисълта.
— Те са полезно средство — продължи Бен. — Тук ги използвам много. Всяка година се появяват нови мравуняци. Хубаво, че Еймъс е направил много от тези. Да съм загубил само към половин дузина. Задръстват се с пръст и умират или просто от време на време истинските мравки влизат в бой с тях и ги разкъсват на парчета. Обикновено обаче почти не срещат съпротива. Те са съвсем безмилостни, нали разбираш. Машини — това са те. Идеалното градинарско средство.
Бен се разсмя, но Ли Юан не схвана шегата.
— Баща ти ми каза, че аз трябва да бъда безмилостен.
Бен вдигна поглед от мравките и се усмихна.
— Че ти да не би да не го знаеш?
Ли Юан погледна към Бен, също като при първата им среща — в деня на годежа му с Фей Йен — имаше чувството, че общува с равен, с човек, който напълно го разбира.
— Бен? Ще станеш ли мой съветник? Мой главен съветник? Ще станеш ли за мене това, което баща ти беше за моя баща?
Бен се извърна, загледа се в залива, сякаш искаше да попие онова, което го обкръжава, после погледна към Ли Юан.
— Аз не съм баща ми, Ли Юан.
— Нито пък аз съм баща ми.
— Не — Бен въздъхна и наведе глава. Наклони кутията и мравките се разбягаха във всички посоки. На устните му се изписа странна усмивка.
— Знаеш ли, не подозирах, че това би ме изкушило, но ме изкушава. Само да опитам. Да видя как е — отново вдигна поглед. — Но не, Ли Юан. Ще бъде просто игра. Сърцето ми няма да ме тегли натам. А това би било опасно, не смяташ ли?
Ли Юан поклати глава.
— Грешиш. Освен това имам нужда от тебе, Бен. Ти си създаден да бъдеш мой помощник, мой съветник…
Млъкна — беше забелязал как го гледа Бен.
— Не мога, Ли Юан. Съжалявам, но трябва да правя нещо друго. Нещо по-важно.
Ли Юан се втренчи смаяно в него. По-важно ли? Че какво можеше да е по-важно от властта?
— Не разбираш — продължи Бен. — Така си и знаех. Но ще разбереш. Може да минат и двайсет години, но един ден ще разбереш защо днес ти отказах.
— Значи не мога да те убедя?
Бен се усмихна.
— Да бъда твой главен съветник — да бъда като баща ми за Ли Шай Туй — това не мога. Но ако някога имаш нужда от мене, ще бъда насреща, Ли Юан. Само трябва да дойдеш тук. И ще можем да седим в градината и да си играем на убиване на мравки, става ли?
Ли Юан се взря в него — не беше сигурен дали това не е приятелска подигравка; после си позволи да се отпусне и в отговор се усмихна на Бен.
— Добре. Ще разчитам на обещанието ти.
Бен кимна.
— Добре. А сега гледай. Най-забавно е винаги в началото. Когато търсят дупките. Също като хрътки, надушили кръв. В тях има нещо чистокръвно.
Ли Юан се дръпна назад и видя как Бен изхлузи кутията от прозрачния калъф и оттам се изля яркочервен поток. Падаха като песъчинки върху катраненочерната земя и веднага се пръскаха по тъничките следи. Движеха се със смайваща скорост. А след това изчезнаха като размесена с кръв вода, която жадната пръст бе попила, да издирват жертвите си надолу, в дълбокото.
Беше точно както го каза Бен: в тях имаше нещо чисто, нещо много завладяващо. Ала същевременно бяха ужасяващи. Малки машинки — това бяха те. Изобщо не бяха мравки. Потръпна. Какво ли, в името на всички богове, си беше мислил Еймъс Шепърд, когато бе създавал подобни неща? Пак погледна към Бен.
— А когато приключат… какво става после?
Бен вдигна глава и го погледна в очите.
— Връщат се. Така са програмирани. Също като хей, които използвате под Мрежата. В крайна сметка то е същото. Съвсем същото.
Ханс Еберт седеше в креслото си с потъмняло от гняв лице.