— Кар е направил какво?
Скот наведе глава.
— Всичко е тук, Ханс. В доклада.
— Доклад?! — Еберт се изправи, заобиколи бюрото и грабна папката от капитана. Отвори я, огледа листа и погледна към Скот.
— Но той е до Толонен.
Скот кимна.
— Позволих си волността да направя копие. Знаех, че ще се заинтересуваш.
— Така ли? — Еберт си пое дъх и кимна. — И какво Де Вор?
— Измъкнал се е. Кар почти го спипал, но той се измъкнал през мрежата.
Еберт преглътна — не знаеше кое е по-лошо: Де Вор в ръцете на Кар или Де Вор на свобода и го обвинява за нападението.
Едва беше започнал да размишлява над въпроса, когато ординарецът му се появи на вратата.
— Повикване за вас, сър. Някой си ши Бийти. Както разбрах, по работа.
Усети как стомахът му се свива. Бийти беше Де Вор.
— Простете, капитан Скот. Това е спешно. Но ви благодаря. Оценявам уместните ви действия. Ще се погрижа да не останете невъзнаграден за помощта.
Скот се поклони и го остави сам. Известно време той се мъчеше да се стегне, после се наведе напред.
— Свържи ме с ши Бийти.
Облегна се назад и се загледа в екрана, на който се появи лицето на Де Вор, наклонено на една страна — заради повърхността на бюрото. Никога не го беше виждал толкова ядосан.
— Какви ги правиш бе, Ханс, да ти го начукам?
Еберт поклати глава.
— И аз го разбрах само преди пет минути. Повярвай ми, Хауард.
— Дрън-дрън! Няма как да не си знаел, че нещо се мъти. Ти си държиш пръста на пулса, нали?
Еберт преглътна гнева си.
— Не бях аз, Хауард. Мога да ти го докажа. И понятие си нямах чак допреди малко, майната му. Разбираш ли? Виж… — той вдигна папката и обърна заглавната страница срещу екрана.
Де Вор се умълча, прочете я и изпсува.
— Видя ли? — този път Еберт се радваше, че Скот е действал по собствена инициатива. — Било е по заповед на Толонен. Кар я е изпълнил. Използвали са войските на Цу Ма. Аз изобщо не съм замесен — отначало докрай.
Де Вор кимна.
— Така. Но защо? Зададе ли си вече този въпрос, Ханс? Защо са те изключили от това?
Еберт се намръщи. Не се беше замислял. Беше предположил, че е станало така просто защото той е бил много зает с подготовката за назначението му на генералския пост. Но сега, като се замисли, му се видя странно. Наистина много странно. Толонен най-малкото би трябвало да му каже, че се готви нещо.
— Мислиш, че подозират някаква връзка, така ли?
Де Вор поклати глава.
— Толонен не би те препоръчал, а Ли Юан, естествено, не би те назначил. Не, Кар има пръст в тази работа. Казаха ми, че неотдавна негови хора слухтели из селата. Смятах да се захвана с това, но те ме изпревариха.
— И какво ще правим?
Де Вор се разсмя.
— Много просто. След ден-два ставаш генерал. Кар няма да ти е равен, а подчинен.
Еберт поклати глава.
— Не е съвсем точно. Кар е човек на Толонен. Винаги е бил. Когато е влязъл в силите за сигурност преди единайсет години, се е заклел лично пред Толонен. Само формално се води под мое командване.
— Ами онзи негов приятел, Као Чен? Не можеш ли да го изпратиш на военен съд?
Еберт поклати объркано глава.
— Защо? Какво ще постигнем с това?
— Те са близки. Много близки, както съм чувал. Ако не можеш да се добереш до Кар, атакувай приятелите му. Изолирай го. Сигурен съм, че можеш да натрупаш достатъчно доказателства да обвиниш тоя хан. Имаш приятели, които биха излъгали заради тебе, нали, Ханс?
Ханс се разсмя. Бяха повече от достатъчно. Въпреки това не беше сигурен дали иска да се захваща с Кар. Не точно сега.
— Няма ли някаква алтернатива?
— Има. Можеш да уредиш да убият Кар. И Толонен също, като си започнал.
— Да убия Толонен? — Еберт се наведе напред. Предложението го беше стреснало. — Но той практически ми е тъст!
— Е, и какво от това? Той е опасен. Не го ли разбираш, Ханс? Снощи без малко да ме убие. И къде щяхме да отидем тогава, а? Освен това… ами ако открие връзката между нас? Не, Ханс, сега не е време да се правиш на ши Съвест. Ако ти не уредиш да го убият, с това ще се заема аз.
Еберт се облегна назад с кисел, примирен вид.
— Добре. Разбрах те. Остави на мене.
— Хубаво. И, Ханс… честито. От тебе ще излезе добър генерал. Много добър генерал.
После Еберт дълго мисли за онова, което си бяха говорили. Да убие Кар — не можеше да се сети за нищо, което би му доставило по-голямо удоволствие, нито пък, като се замисли, по-големи трудности. В противоположност на това, да уреди убийството на Толонен беше прекалено лесно, защото старецът безрезервно му се доверяваше.