Ли Юан се усмихна.
— Загрижеността ти ме радва, Нан Хо, но няма защо да се притесняваш. Вчера вечерта съобщих на Чун. И наистина, той потвърди избора ми.
Нан Хо се слиса още повече.
— Чие хсия?
— Може би е редно да обясня, майстор Нан. Всичко това беше уговорено много преди да почине баща ми. Знаеше се, че аз ще имам нужда от нова кръв, когато стана танг, от ново обкръжение. Хора, на които мога да се доверя. Хора, които ще растат заедно с мене и ще бъдат като колони, които да ме крепят, щом остарея. Разбираш ли ме?
Нан Хо сведе глава.
— Разбирам, чие хсия, и за мене е чест. Неизказана чест.
— Е… а сега върви. Чун Ху-ян се съгласи да е твой съветник, докато свикнеш с новите си задължения. После ще стане мой съветник.
Нан Хо кимна разбиращо едва-едва. Съветник. Това практически щеше да превърне Чун в чичо на Ли Юан — член на вътрешния съвет на Ли Юан, който щеше да обсъжда и формулира политиката. Нищо чудно, че нямаше нищо против да се откаже от поста си на канцлер.
— А кога започвам, чие хсия?
Ли Юан се разсмя.
— Започна преди два дена, майстор Нан, когато дойде в стаята ми и взе книгата с невестите. Назначих те още тогава ето тук — и потупа челото си. — Оттогава си мой канцлер.
Джелка стоеше до баща си сред гостите в големия павилион, когато Ханс Еберт се приближи към тях.
— Маршал Толонен… — Еберт се поклони на стареца, после се обърна и се усмихна на Джелка. В яркочервената си парадна униформа приличаше на млад бог; златистата му коса беше пригладена назад, силните му хубави черти изпъкваха приятно. Дори очите му, обикновено толкова студени, изглеждаха добри, когато я погледнеше. Въпреки това Джелка се стегна и прогони илюзията — напомни си какво знае за него.
Той наведе глава, без да откъсва поглед от очите й.
— Прекрасно е, че те виждам тук, Джелка. Надявам се, че се чувстваш добре.
Каза го тихо, думите му бяха точно онези, които е редно да произнесе един бъдещ съпруг, ала все пак тя не можеше да ги приеме за искрени. Той беше добър актьор — изключително добър актьор, защото изглеждаше така, сякаш наистина я харесва — но тя знаеше какво се крие зад тази фасада. Лайно. Студено егоцентрично лайно.
— Много по-добре съм, благодаря — тя сведе очи и леко се изчерви. — Просто си бях изкълчила крака, нищо особено.
Изчервяването беше заради лъжата. Изобщо не си беше изкълчвала глезена. Просто това, да види как произвеждат Ханс Еберт в генерал на мястото на баща й, беше повече, отколкото можеше да понесе. Да прекара цяла вечер във вдигане на наздравици за мъжа, който така я отвращаваше! — не можеше да се сети за нищо по-гадно.
Продължаваше да гледа надолу, усещайки накъде потичат мислите й. Наистина ли беше толкова зле? Наистина ли Ханс Еберт беше толкова отблъскващ? Погледна отново нагоре, срещна погледа му и забеляза колко загрижено я гледа. Въпреки това чувството не я изоставяше. Да си мисли, че би могла да се омъжи за този човек, беше грешка. Ужасна грешка.
Усмивката му се разшири.
— Надявам се, че ще дойдете на вечеря у нас след седмица. Баща ми чака с нетърпение да ни посетите. Аз — също. Ще ми бъде много приятно да си поговорим, Джелка. Да се опознаем.
— Да… — тя го погледна, после отново сведе очи. При мисълта за това през нея премина тръпка на отвращение. Ала какъв избор имаше? Този мъж щеше да й стане съпруг — спътник за цял живот.
Еберт вдигна дланта й и леко я целуна, преди да я пусне. Усмихна се, след това се поклони, засвидетелствайки й най-дълбоко уважение.
— Доскоро…
Извърна се леко, поклони се на баща й и се отдалечи.
— Прекрасен младеж — обади се Толонен, докато гледаше как Еберт се промъква през тълпата към танга. — Знаеш ли, Джелка, ако имах син, би ми се искало да бъде като Ханс.
Тя потръпна. Самата мисъл накара стомаха й да се свие; напомни й за лудото момиче в имението на Еберт и за ужасното бебе козле с розови очи. Син като Ханс… тя поклати глава. Не! Това нямаше да го бъде!
В колата, с която пътуваха обратно към Нанкин, Джелка беше седнала срещу баща си, слушаше го и за първи път в живота си усещаше колко помпозни и празни са думите му. Например, когато каза, че били в началото на нов „златен век“. Глупости! Беше чела специалните доклади за положението по долните нива и знаеше колко е зле. С всеки ден нарастваше недоволството от Седмината и тяхното управление — избухваха стачки, бунтове, убиваха чиновници — ала той беше сляп за всичко това. Говореше за растеж и стабилност и за славните години, които идват. Години, които щели да повторят величието на неговата младост.