Тя дълго седя така, без да се обажда, с наведена глава. После изведнъж го погледна в очите.
— Не мога.
Той млъкна по средата на думата.
— Не можеш какво?
Тя се взираше в стоманеносивите му очи и се опитваше да събере кураж.
— Не мога да се омъжа за Ханс Еберт.
Той се разсмя.
— Не ставай глупава, Джелка. Всичко вече е уредено. Освен това Ханс вече е генерал.
— Не ме интересува! — яростта в думите й го сепна. — Просто не мога!
Той поклати глава, след това се наведе към нея.
— Не бива да говориш така, Джелка. Не бива!
Тя му хвърли дързък, яростен поглед.
— Защо? Така го чувствам! Ако се омъжа за Ханс, това ще ме убие. Ще се съсухря и ще умра.
— Глупости! — кресна й той, вече ядосан. — Що за глупости! Не виждаш ли как те гледа момчето? Той е влюбен в тебе до уши!
Тя сведе поглед и поклати глава.
— Ти не разбираш. Наистина не разбираш, нали? — тя сви рамене, после отново вдигна очи. — Аз не го харесвам, татко. Аз… — засмя се тихо, болезнено. — Как бих могла да се омъжа за някой, когото дори не харесвам?
Той застина, присвил очи.
— Виж какво, моето момиче, ще се омъжиш и то по-скоро, отколкото си мислиш. Договорих нова дата за сватба. След месец.
Тя залитна назад и се втренчи в него. Беше зяпнала от изненада.
Той се наведе и заговори по-меко:
— Не исках да ти го кажа по този начин, но това е положението. И край с тези глупости. Ханс е прекрасен младеж. Най-добрият от най-добрите. И ти си голяма късметлийка, само дето трябва да си избиеш всички онези глупости от главата. По-нататък ще го разбереш. И ще ми благодариш.
— Да ти благодаря! — нотката на недоверие в гласа й отново го накара да настръхне.
— Да. Ще ми благодариш. А сега престани. Настоявам.
Тя поклати глава.
— Ти не го познаваш, татко. Той държи в къщата си едно момиче — лудо момиче, чието бебе е убил — и съм чувала, че…
— Стига!
Толонен скочи на крака и колата се залюля. Щом забави ход, седна. Лицето му бавно пребледняваше.
— И думица не искам да чувам повече от тебе, моето момиче. Нито дума повече. Ханс е прекрасен младеж. А тези лъжи…
— Не са лъжи. Видях я. Видях какво й е сторил.
— Лъжи… — натърти той и поклати глава. — Наистина… не мога да повярвам, Джелка. Такова поведение. Ако майка ти беше жива…
Тя рязко наведе глава, разтреперана от гняв. Богове! Да споменава майка й в такъв момент. Започна да диша по-бавно, за да се успокои, после отново повтори:
— Не мога.
Вдигна очи и забеляза как я гледаше: студено, толкова далече от нея и чувствата й, сякаш беше непознат.
— Ще се омъжиш за него — рече той. — Щом аз казвам, ще се омъжиш.
Лекарят продължаваше да се занимава с рамото на Кар, когато доведоха мъжа. Кар се обърна с болезнена гримаса, махна на доктора да се отдръпне, после се наведе през масата и огледа новопристигналия.
— Сигурен ли си, че това е той? — попита и погледна към Чен.
Чен кимна.
— Проверихме всичко. Май е точно онзи, който твърди, че е. Кар се усмихна, след това се облегна назад. За миг болка изкриви лицето му.
— Добре. Значи вие сте Райд, така ли? Томас Райд. Е, кажете ми, ши Райд, какво търсите тук?
Мъжът сведе очи, прикривайки мимолетно обзелия го страх, после събра кураж и заговори:
— Нали разбирате, аз бях там. Когато нападнахте крепостта. Бях там с лейтенанта на Човека…
— Човека ли?
— Де Вор. Ние така му викаме. Човека.
Кар погледна към Чен.
— И?
— Ами аз бях там и после. Ние с Леман…
— Леман?
— Щефан Леман. Албиносът. Синът на низшия секретар Леман.
Кар се разсмя изненадано.
— Значи той е лейтенант на Де Вор?
— Да. Та виждате ли, бях с него. Отидохме да занесем нещо на Човека. Но когато се върнахме малко след осем, видяхме доста отдалече вашите транспортьори и разбрахме, че е станала беля. Полетяхме на юг и после се върнахме, прекосихме долината пеша и се изкатерихме до развалините.
— Развалини ли?
— Да, там има един замък… или поне останки от замък. От другата страна на планината е, в подножието. Под него има стара система от тунели. Човека ги използваше, докато строяхме базата. Свърза се с тях.
— А… — в очите на Кар просветна разбиране. — Но защо сте отишли там?
— Защото Леман имаше някакво предчувствие. Мислеше, че Де Вор може да е там, в стария тунел.
— И там ли беше?
— Да.
Кар пак погледна към Чен. Беше точно както го каза. Но сега знаеха със сигурност: Де Вор се беше измъкнал — беше на свобода и можеше да пакости на света.
— Знаеш ли къде е сега?