Левър кимна замислено.
— Значи мислиш, че Ли Юан все пак ще го използва?
Де Вор вдигна вежди.
— Може би. А може би не. Носят се разни слухове.
— Слухове ли?
Де Вор се усмихна и извинително сви рамене.
— Повече засега не мога да кажа. Но когато чуя още нещо, ще ви съобщя, обещавам.
Левър изпухтя нервно, извърна се на стола си и щракна с пръсти.
— Хайде! По-живо! Ще умра от глад.
Отсреща синът му се разсмя.
— Но, татко, ти яде само преди три часа! Как така умираш от глад?
Левър се втренчи в сина си, после също се разсмя.
— Знам. Обаче въпреки всичко умирам от глад — и погледна към Де Вор. — А ти, Хауард? Какво ще ядеш?
Де Вор се усмихна. Целия свят — помисли си той. — Ще глътна целия свят.
Но на глас каза:
— Кафето ми стига, Чарлз. Точно сега нямам апетит. Може би по-късно, а?
Обърна се и погледна към сина.
— Майкъл, ти ще ядеш ли, или бих могъл да ти предложа глътка въздух?
Младият се облегна назад и прокара пръсти през късата си руса коса.
— Смятах да дремна някой и друг час, но ако си легна половин час по-късно, това едва ли ще има значение. — Обърна се и погледна към баща си. — Ще ни извиниш ли, татко?
Левър кимна.
— Всичко е наред, Майкъл. Но помни, че до петък вечерта трябва да свършим много работа.
Младият Левър се усмихна.
— Всичко е под контрол.
— Добре! — Левър вдигна вилицата си и посочи към Де Вор. — Защо не промениш решението си и не поостанеш, Хауард? Ще даваме бал за Деня на благодарността. Можеш да видиш как празнуват американците. Освен това ще дойдат много интересни и важни хора. Хора, с които трябва да се срещнеш.
Де Вор наведе глава.
— Благодаря, но тази вечер наистина трябва да се връщам. Може би друг път?
Левър сви рамене, след това им махна да вървят и се захвана със закуската си.
Отвън беше по-хладно. Леката светлина създаваше впечатлението, че навън наистина е утрин; че наистина вървят под свежото небе на ранната есен и лек бриз шепне в клонките на околните дървета.
Де Вор наблюдаваше младия Левър и забеляза как той веднага се промени, щом излязоха; как напрегнатата официална поза изведнъж изчезна.
— Прав ли бях? — попита той веднага, щом вече не можеха да ги чуят от имението.
Левър се обърна.
— Умен човек си ти, Хауард, но не подценявай баща ми.
— Може би. Но бях ли прав?
Левър кимна.
— Само за това говореше. Но и това няма защо да ни изненадва. То си му е мания. Безсмъртието… — той поклати глава.
Де Вор хвана младежа за лакътя.
— Разбирам как вероятно се чувстваш, Майкъл. Досега не съм казал нищо — може би едва ли би било възпитано да говоря за това пред баща ти — но с тебе мога да разговарям свободно. Нали разбираш, намирам идеята за вечен живот доста абсурдна. Да си мислим, че можем да надхитрим смъртта — че можем да бием стария Майстор в собствената му игра! — печално поклати глава; забеляза, че е успял да дръпне тънката струна в другия. — Е, сигурен съм, че и ти си съгласен. Самата идея е нелепа. Освен това защо да се занимаваме със слабостите на старото създание — мей ю джен вен! Защо да не се стремим да създадем по-добро и по-съвършено същество?
— Какво искаш да кажеш?
Де Вор снижи глас:
— Видя какво съм постигнал вече. Е, има още много работа. Крепостите са само малка част от плана ми. Вярвам, че трябва да гледаме отвъд унищожаването на Седмината и да предугаждаме какво ще стане по-нататък. И не просто да предугаждаме. Мъдрият трябва да оформя бъдещето, нали така?
Левър кимна замислено.
— Точно това винаги съм казвал и аз.
— Добре. Тогава ме изслушай, защото имам план, от който бихме имали полза и двамата.
— План ли?
— Да. Нещо, от което всички биха останали доволни.
Левър се разсмя.
— Голяма приказка каза.
— Но това съвсем не е невъзможно. Слушай сега. Какво ще стане, ако създадем Научноизследователски център по безсмъртието в Пустошта?
Левър трепна.
— Но аз си мислех, че ти каза, че…
— Казах го. И то съвсем сериозно. Но я го погледни оттук: ти искаш едно, баща ти — друго. Обаче той държи властта — по-точно той държи парите — а ти нямаш нищо. Или почти нищо.