Поколеба се — страхуваше се да използва думата. Но нямаше как иначе да опише образа, който плуваше там, в мрака.
Беше прекрасен. Прекрасен.
Образът беше лъжа. И все пак това беше майка му. Нямаше съмнение. Мислеше, че я е забравил съвсем, че всякаква следа от нея е изтрита от ума му. В края на краищата, когато племето го беше взело, той нямаше и пет години. Но сега спомените се връщаха като призраци и го измъчваха.
Трябваше само да затвори очи и я виждаше, приклекнала и сгушена под ниския каменен зид точно след като бяха избягали от бардака в Мигтерна, със светнали от вълнение очи. Виждаше я, легнала до него в тъмното, как се протяга да го притисне до себе си, как тъничките й ръце го обгръщат. Виждаше я по-късно как се промъква сред скалите в сянката на Стената и ловува, как пъргавото й тяло се свива и разгъва, докато следи някакво бледо, подобно на плъх същество. Виждаше я как се обръща и го поглежда, а устните й и черните й кръгли очи се усмихват.
Виждаше я…
Прикри очи и притисна длани към орбитите, сякаш за да не вижда повече всичко това; дълбоко вътре в него се надигаше една-единствена треперлива нота на болка — нисък, суров животински звук, непоносимо силен.
Известно време не усещаше нищо освен болката. Нищо освен огромния, непоносим мрак на загубата. После, щом болката утихна, отново вдигна очи и като си пое треперливо въздух, протегна ръка да я докосне.
Пръстите му докоснаха въздуха, преминаха през прекрасния призрачен образ.
Въздъхна. О, сега я виждаше. Да. И не само каквато беше, а и такава, каквато можеше да бъде. Великолепна. Прекрасна…
Облегна се назад, избърса мокрите си бузи и поклати глава. Знаеше, че не е справедливо да се живее така: Градът — горе, Глината — долу. Беше уверен — никога досега не се бе чувствал толкова уверен — че тук има нещо гнило. Много гнило.
Наведе се, затвори файла, отпусна се назад и въздъхна — дълга, трепетна въздишка. Да, сега го беше разбрал. Виждаше го толкова ясно, че не оставаше и следа от съмнение. Чун Куо беше като самия него — без майка, преследвано от призраци, противоестествено разделено. На вид кипеше от живот, ала в действителност беше огромна ехтяща черупка; празнотата й отекваше надолу по нивата, към дъното.
Ким взе четирите мънички карти и за миг ги задържа в дланта си. Ли Юан му беше върнал живота. Нещо повече, беше му дал и бъдеще. Но кой би дал подобен шанс на Чун Куо? Кой би върнал на този огромен свят миналото и би се помъчил да го излекува?
Поклати глава. Не, това не беше по силите дори и на Ли Юан. Дори и да го искаше.
Глава 11
Устата на тигъра
Еберт се огледа и се обърна към Му Чуа с усмивка:
— Добре се справи, Му Чуа. Направо не мога да позная мястото. Ще дойдат тук всеки момент, така че помни, че тези хора са важни бизнес партньори и искам да им направя впечатление. Новите момичета облечени ли са както поисках?
Му Чуа кимна.
— Добре. Е, дръж ги, докато вляза. Тези неща трябва да се правят както трябва, нали? Човек трябва да им разпали апетита, преди да им сервира основното ястие.
— Разбирам, генерале. Мога ли пак да ви повторя колко съм ви благодарна, че оказвате чест на скромното ми заведение? Не всеки ден сме домакини на благородници.
Еберт кимна.
— Да… Му Чуа. Ако тези чун цу харесат онова, което видят, то е много вероятно да получиш покана.
— Покана ли?
— Да. За чао тай хуй — забавление — в едно от именията на Първо ниво. Този следобед, казаха ми, младите принцове щели да се събират. И те ще имат нужда от… — как точно да го кажа? — … специални услуги.
Му Чуа наведе глава.
— Както желаят. Моите момичета са най-доброто. Те са шен ну… момичета богини.
Еберт отново кимна, но този път като че ли беше разсеян. След малко отново погледна към Му Чуа.
— Пристигна ли виното от избата на баща ми?
— Пристигна, ваша светлост.
— Чудесно. Тогава се погрижи гостите ми да пият от него и нищо друго. Не трябва да им се поднася нищо друго освен най-доброто.
— Разбира се, генерале.
— Не искам измами, разбери, Му Чуа. Направи каквото казвам и ще ти се отплатя както подобава. Десет хиляди юана само за тебе. И по хиляда за всяко от момичетата ти. Това отделно от стандартните ти цени и разходи.
Му Чуа наведе глава.
— Твърде сте щедър, ваша светлост…
Еберт се разсмя.
— Може би. Но ти се държа добре с мене през всичките тези години, Му Чуа. И когато ми изложиха това предложение, първата ми мисъл беше за тебе и за твоя отличен дом. „Кой е по-добър — рекох си, — от Му Чуа, за да забавлява моите гости?“ — усмихна й се широко; беше почти поносим. — Сигурен съм, че няма да ме разочароваш.