— Онова, което искате… — започна тя, после се разколеба.
— Да?
Тя се изправи, обърна се и се приближи към вратата, а след това отново се обърна с лице към него.
— Трябва да си помисля, господарю Хсиян. Моите момичета…
— Разбира се — обади се той, сякаш разбираше. — Момичето трябва да е специално.
От смеха му кръвта й се смръзна. Смееше се, сякаш си говореха за нещо най-обикновено. Що се отнасяше до самото момиче… През всичките тези години тя се стараеше постоянно да си припомня, че онова, което клиентите купуват, е не момичето, а нейните услуги, също както биха купили услугите на счетоводител или брокер. Но мъжете като Хсиян не правеха тази разлика. За тях момичето беше предмет, който могат да използват и да хвърлят, когато си искат.
Но как да откаже? Какво извинение би могла да измисли, за да удовлетвори Хсиян Кай Фан? Умът й препускаше бясно и се връщаше към това отново и отново; опитваше се да намери някакъв изход, някакъв начин да реши тази невъзможна дилема. След това се отпусна — най-сетне бе разбрала какво трябва да направи.
Усмихна се, приближи се, хвана Хсиян за ръцете и го подкани да стане от креслото.
— Елате — рече му, целуна дебелия му врат, а дясната й ръка се плъзна по тлъстия му хълбок. — Искате специални удоволствия, Хсиян Кай Фан, точно такива и ще получите. Хубаво вино, прекрасна музика, най-добрата храна…
— А после? — той очаквателно се втренчи в нея.
Му Чуа се усмихна, за миг спря длан върху твърдата издутина в слабините му и я погали през коприната.
— После ще стане както желаете.
Синът на Чарлз Левър, Майкъл, седеше на бюрото си, а Ким бе застанал в дъното на обширния му офис.
— Е? Видя ли достатъчно?
Ким се огледа. Огромни гоблени изпълваха стените и вляво, и вдясно: широки панорами на Скалистите планини и големите американски равнини, а на стената в дъното, зад тежкото дъбово бюро на Левър и тапицираното с кожа кресло, бяха наредени екрани — осем във височина и двайсет по дължина. В средата на застланата с плюшен килим стая, на голяма, ниска маса имаше триизмерна карта на източния бряг на Град Северна Америка, върху която инсталациите на „Им Вак“ бяха отбелязани със синьо. Ким се приближи и се взря през стъклото.
— Страшно много има за гледане.
Левър се разсмя.
— Вярно е. Но мисля, ти вече видя повечето от интересните неща.
Ким кимна. Бяха прекарали целия ден в разглеждане на инсталациите на „Им Вак“, но засега бяха разгледали само една малка част от огромната търговска империя на стария Левър. По-силно от всякога Ким усети необятността на света, в който беше дошъл. Там долу, в Глината, не беше възможно да си представиш колко грамадно е всичко онова, което съществува a wartha — Горе. От време на време усещаше как го обзема страхопочитание пред всичко това; искаше му се да попадне на някое по-малко, по-тъмно и по-уютно място и да се скрие там. Но това усещане никога не го обземаше за дълго. То беше част от неговото по-тъмно „аз“, от което той се бе измъкнал. Не, сега това беше неговият свят. Светът на огромните, покриващи цели континенти Градове и огромни Корпорации, които се бият за своя дял от пазарите на Чун Куо.
Вдигна поглед. Левър ровеше в едно от чекмеджетата на бюрото си. Миг по-късно се изправи, стиснал обемиста папка. Бутна чекмеджето с коляно, заобиколи бюрото и тупна папката до Ким.
— Виж тук. Може да ти е интересно.
Ким гледаше как Левър прекоси стаята и заключи голямата двойна врата със старомоден ключ.
— Ти харесваш старите неща, нали?
Левър се извърна и се усмихна.
— Всъщност никога не съм се замислял над това. Винаги сме правили всичко по този начин. Папки с изследвания, изписани на ръка, едновремешни ключове, дървени бюра. Предполагам, че това ни прави по… по-различни от другите северноамериканци. Освен това то си е проява на истински здрав разум. На компютрите човек не бива да има доверие — достъпът до тях е много лесен и са податливи на вируси. Същото важи и за ключалките на вратите и опознавателните знаци. Но нищо не може да се сравни с един добър старомоден ключ. Във века на коварството хората не са склонни да използват сила — да разбият вратата или да отворят чекмедже насила. Хората, които ще се интересуват най-много от нашите продукти, са твърде свикнали с това, да седят на собствените си бюра, докато вършат престъпленията си. Да поемеш риска да проникнеш в някоя от нашите сгради — повечето от тях не биха се решили на това — той се разсмя. — Освен това политиката на баща ми е да ги държи щастливи и доволни, като постоянно ги захранва с дезинформация. Провалило се изследване, слепи улици, разни дребни издънки в по-важните научни програми такива работи. Онези се вмъкват, попадат точно на тази информация и си мислят, че са наясно с всичко.