— Господарю Хсиян… — започна Еберт, смаян от тази трансформация. — Какво става тук?
Хсиян се разсмя — странен кикот, от който го побиха студени тръпки.
— О, беше прекрасно, Ханс… просто прекрасно! Какво удоволствие! Какво великолепно удоволствие!
Еберт преглътна — не знаеше как да си представи „удоволствието“ на Хсиян, но като че ли за него то означаваше единствено неприятности.
— Къде е Ан Лиян-чу? Той е добре, нали?
Хсиян се ухили с безумна усмивка и отпусна кинжала. Очите му горяха неестествено, зениците му се бяха свили. Дишаше на пресекулки, тлъстите му гърди ту се вдигаха, ту спадаха.
— Ан си е много добре. Чука малки момиченца, както обикновено. Но, Ханс… тази твоя жена… тя беше великолепна. Трябваше да я видиш как умира. Ох, какъв оргазъм, какъв оргазъм! Точно както ми го казваха. Нещо невероятно! Направо не можех да спра! А после…
Еберт се разтрепери.
— Какво?! — и пристъпи напред. — За какво говориш?! Му Чуа е мъртва, така ли?
Хсиян кимна — възбудата му почти бе преминала в треска. Докато говореше, пенисът му се тресеше.
— Да. И после си помислих… защо да не го направя пак? И пак? В края на краищата тя ми каза, че като свърша, мога да се оправя с Лу Бакенбарда.
Еберт клатеше глава.
— Богове… — усети, че пръстите му стискат дръжката на камата, след това бавно отпусна ръка. Ако убиеше Хсиян — край с всичко. Не, трябваше да се справи по най-добрия начин. Да се сдобри с Лу Бакенбарда и да изкара оттук Хсиян и Ан по възможно най-бързия начин. Преди и някой друг да е разбрал.
— Ти колко уби? Хсиян се разсмя.
— Не знам точно. Десетина. Петнайсет. Може би и повече…
— Богове…
Еберт пристъпи напред и взе ножа от Хсиян.
— Хайде — подкани го той, разтревожен от неистовото изумление, изписано на лицето на Хсиян. — Купонът свърши. Да вземаме Ан и да си ходим.
Хсиян кимна объркано, после наведе глава и се остави да го водят.
В дъното на дома нещата изглеждаха почти нормални. Но щом Еберт влезе в Райската стая, забави крачка — беше забелязал кървавите петна, размазани по касата на вратата, и се бе сетил какво има вътре.
Бутна Хсиян встрани и влезе. От едната страна лежеше мъртво момиче с плувнало в кръв лице, с разпран корем и изсипани черва, а в дъното на стаята по гръб лежеше Му Чуа — гола, върху огромно легло, а гърлото й бе прерязано от ухо до ухо. Плътта й беше пепелява, сякаш избелена, чаршафите — подгизнали от кръв.
Еберт постоя там, вперил поглед в нея, след това поклати глава. Лу Бакенбарда щеше да откачи, като разбере. Домът на Му Чуа беше ключова част от империята му и му осигуряваше постоянен контакт с онези Отгоре. Сега, когато Му Чуа беше мъртва, кой ли щеше да дойде тук?
Еберт си пое дълбоко въздух. Да, а Лу Мин-шао щеше да обвинява него, задето е довел Хсиян. Задето не го е проверил, преди да го пусне да бесува там долу. Само да беше знаел…
Обърна се, кипнал от гняв.
— Да ти го начукам, Хсиян! Знаеш ли какво си направил?
Хсиян Кай Фан го погледна смаяно.
— М-м-моля? — заекна той.
— Това! — Еберт рязко посочи с ръка тялото на леглото, после сграбчи ръката на Хсиян и го помъкна през стаята. — Какво, да ти еба майката, те накара да искаш това, а? Ами че ние си натресохме война! Или почти си я натресохме — освен ако не успееш да омилостивиш човека.
Хсиян объркано заклати глава.
— Какъв човек?
— Лу Мин-шао. Лу Бакенбарда. Той е големият бос от Триадите по тия места. Той е собственик на заведението. А ти току-що си заклал неговата мадам. Когато разбере, ще побеснее. Ще наеме убийци, които ще те проследят и ще ти видят сметката.
Забеляза как преглътна Хсиян при тези думи, как се оцъкли от страх и го напуши смях. Но не, можеше да използва това. Да, може би нещата в края на краищата не стояха чак толкова зле. Може би би могъл да обърне всичко това в своя полза.
— Да, ще ти пререже гърлото заради това, освен ако не…
Хсиян нервно навря лице в неговото.
— Освен ако не…?
Еберт се огледа замислено.
— Това беше един от главните му източници на доходи. Не само от проституция, но и от други неща — наркотици, незаконна търговия, изнудване. Сигурно на година му носеше по… о, по петнайсет-двайсет милиона юана. А сега няма да му носи нищо. Защото ти си го заклал.
— Не знаех… — Хсиян поклати глава. Ръцете му трепереха. Сега думите се посипаха от устата му една през друга: — Ще му платя. Каквото и да струва. Моето семейство е богато. Много богато. Знаеш го, Ханс. Ти можеш да се срещнеш с този Лу Бакенбарда, нали? Можеш да му го кажеш. Моля те, Ханс. Кажи му, че ще му платя — колкото и да поиска.