— Моли ви да приемете извиненията му, ваша светлост, и ви изпраща тази бележка.
Хсиян Ван сграбчи листчето и го разгъна. Щом го прочете, застина за миг на място, после го хвърли, като леко, раздразнено тръсна глава и изруга под носа си.
— Казва, че всичко било уредено, ваша светлост — продължи вестоносецът, притеснен от близостта на огромните, подобни на трупи крака на Хсиян Ван. — Последните момичета, онези, специалните, са били наети тази сутрин.
Вестоносецът знаеше от опит какъв проклет характер има братът на Хсиян Кай Фан и очакваше всеки момент онзи да си го изкара върху му, но този път Хсиян Ван успя да обуздае гнева си. Може би заради факта, че гостите му се намираха само на няколко чи от него и чуваха през тънката като вафлена кора стена, или може би беше нещо друго: защото бе разбрал, че в отсъствието на брат си домакин щеше да е само той. Но каквото и да беше, то го беше успокоило и като махна рязко на прислужника, за да го освободи, той се обърна и отново тръгна към огромните двойни врати, които водеха към Залата на четирите върби.
Хсиян Ван се спря на вратата и огледа сцената. Пет обширни, покрити с трева тераси като полумесеци се спускаха надолу от мястото, където беше застанал, към огромното езеро с форма на върбов лист и четирите стари дървета, на които залата дължеше името си. Този следобед тук се бяха събрали повече от стотина мъже от Низшите фамилии — и млади, и стари. Повечето от Двайсет и деветте бяха представени; всеки от големите родове се отличаваше по емблемите върху копринените дрехи на принцовете, но повечето бяха от петте големи европейски фамилии — Хсиян, Ан, Пей, Ин и Чун. Момичетата обикаляха сред тях, усмихваха се и се спираха, за да поприказват или да отпуснат нежна длан върху нечие рамо или кръст. Партито щеше тепърва да започне и засега контактът беше сдържан, учтив. Звуците от ерху и хун ти — лък и бамбукова флейта — се носеха леко из въздуха и се смесваха с аромата на орлови нокти и сливов цвят.
По терасите бяха пръснати ниски маси. Младите принцове ги бяха наобиколили, отпуснати върху тапицирани дивани — приказваха си или играеха на чоу. От всички страни ниски храсти и растения и лакирани паравани — всичките украсени с гледки на гори и планини, пролетни пасища и огрени от лунна светлина реки — нарушаваха аскетичната геометрия на залата и я караха да прилича на горска полянка.
Хсиян Ван се усмихна, доволен от впечатлението, после плесна с ръце. Вратите и от двете му страни веднага се отвориха и по терасите надолу се втурнаха прислужници, понесли табли с вино, мезета и всякакви вкуснотии. Като продължаваше да се усмихва, той слезе надолу, зави надясно и се присъедини към групата младежи, наобиколили Чун Ву-чи.
Чун Ву-чи беше глава на фамилията Чун — единственият глава, почел с присъствието си рода Хсиян този следобед. Беше едър, над седемдесетгодишен мъж с издължено лице и плешив — темето му лъщеше като древна, издялана от слонова кост скулптура, рядката му брадица беше сплетена на две тънки плитки. Хсиян се приближи до него и коленичи в сан коу, като допря чело три пъти до земята, преди отново да се изправи.
— Добре сте ми дошли, ваше височество.
Чун Ву-чи се усмихна.
— Благодаря ти за посрещането, Хсиян Ван, но къде е по-големият ти брат? Нямах търпение да го видя отново.
— Простете, ваше височество — Хсиян наведе глава, — но Кай Фан неочаквано се разболя. Изпраща ви най-дълбокото си уважение и смирено се моли да му простите.
Чун се огледа, търсейки погледите на близките си съветници, за да разбере дали това не е някаква обида; след това, добил увереност от видяното, погледна отново към Хсиян Ван, усмихна се и протегна към него украсена с пръстени длан.
— Съжалявам, че брат ти е болен, Ван. Моля те, предай му моите най-добри пожелания и искрената ми надежда, че бързо ще оздравее.
Хсиян Ван се поклони ниско.
— Така и ще направя, ваше височество. Вашата загриженост е чест за нашето семейство.
Чун кимна едва-едва, после извърна глава и заоглежда внимателно терасите надолу.
— Виждам тук много нови момичета, Хсиян Ван. Има ли и такива, притежаващи… специални таланти?
Хсиян Ван се усмихна вътрешно. Беше чувал за апетитите на Чун Ву-чи. Те наистина бяха легендарни. На по-млади години, така разправяха, бил легнал със сто жени една след друга — бил се хванал на бас. Това му отнело три дена, а после спал петдесет часа само за да се събуди и да започне пак. Сега, вече прехвърлил седемдесетте години, огънят му беше поугаснал. Воайорството бе изместило по-активните занимания.