Пръстта започна да пада върху ковчега. Затвори очи — и пак я виждаше как се трупа върху белезникавия дървен капак. Чуваше как буците тупат по дървото. Кух, празен звук.
Отвори очи. Дупката се беше превърнала в плитка вдлъбнатина от неравна чернилка. Слугите на танга бяха отпуснали лопатите.
Усети подтик да се наведе и да докосне студената черна пръст. Да я смачка в дланта си, да усети грубата й текстура, хладното й, бездушно вещество. Вместо това загледа как Ли Юан пристъпи напред, заби младото дръвче в купчината пръст, отъпка земята наоколо и се дръпна назад, за да могат прислужниците да довършат работата.
Без думи. Без надгробни камъни. Така беше поискал баща му. Само едно дърво. Млад дъб.
Бен потръпна и мислите му потекоха в друга посока. Какъв ли беше мракът от другата страна на съществуването? Дали беше само нищо? Само глух, празен мрак?
Тръгнаха обратно по пътеката към къщата край залива. Ли Юан държеше майка му за ръка и я утешаваше, Нан Хо вървеше до сестра му. Бен беше последен, сам, на няколко крачки по-назад от другите.
Смъртта на баща му. Очаквана толкова отдавна и въпреки всичко тя беше дошла като удар на злата съдба за майка му. Беше я чул да плаче през нощта — звук, който не можеше да бъде описан, можеше само да се чуе и да се запомни. Шум без думи, излизащ от скърбящото животно дълбоко вътре в човека, звук, излизащ от тъмния, древен мрак на нашата раса. Ужасен и отчаян звук. Щом го чуеш веднъж, никога не можеш да го забравиш.
Обърна се и се огледа назад. Гробът, дръвчето вече не се виждаха никакви. Над хълма се бяха струпали стоманеносиви облаци. След малко щеше да завали.
Обърна се и погледна надолу към къщата и ширналия се зад нея залив — виждаше всичко по съвсем нов начин. Къде ли беше първообразът? Къде ли беше създателят на всичко това? Силата, която придаваше форма на всичко?
Смъртта беше отключила тези въпроси и безмилостно бе притиснала лицето му към стъклото.
Въздъхна и бавно продължи да се спуска надолу:
Ли Юан стоеше в средата на стаята на Бен и се оглеждаше. Бен се бе привел над бюрото си и работеше — отбелязваше си разни неща в огромна папка с листи, покрити със странни диаграми.
Не беше както го бе очаквал Ли Юан. Стаята беше претъпкана с разни неща, разхвърляна и като че ли изобщо й липсваше всякакъв организационен принцип. Тук всичко беше натрупано как да е, сякаш някой го беше захвърлил и забравил, а цяла една стена беше покрита с многобройни недовършени скици с молив, изобразяващи части от човешката анатомия.
Погледна отново към Бен и забеляза колко е напрегнат — приведен над голямата квадратна папка — и усети как го обзема лека нервност. Не му се струваше уместно да работиш в деня на погребението на баща си. Ли Юан се приближи и погледна през рамото на Бен към диаграмата, над която той работеше в момента — видя само неорганизирана бъркотия от линии и кодирани инструкции, изписани с дузина ярки цветове на фона на решетката, също като детски драсканици.
— Какво е това?
Бен довърши започнатото, после се обърна и погледна към младия танг.
— Чернова.
— Чернова? — Ли Юан се разсмя. — Чернова на какво?
— Не… така ги наричам. Всичко това са инструкции. Тъмните линии — тези в кафяво, оранжево и червено най-вече — са инструкции за мускулите. Малките кръгчета в синьо, черно и бежово — това са инструкции за вкарване на химикали — вътре в кръгчето са отбелязани природата на химикала и дозата. Четириъгълните блокове са си точно това — блокове. Те сочат как нищо не преминава през една определена точка.
— Точки? — Ли Юан вече съвсем се беше объркал.
Бен се усмихна.
— Пай пи. Нали знаеш, едновремешните експерименти с изкуствената реалност. През последните петнайсет месеца работя над това. Нарекох го Черупки. Това тук е диаграма на инструкциите за вкарване. Както казах, чернова. Тези осемдесет и една хоризонтални линии представляват точките на вкарване, а четирийсетте вертикални — измерението на времето, по двайсет в секунда.
Ли Юан се намръщи.
— Все още не разбирам. Кое в какво се вкарва?
— В тялото на реципиента. Ела, ще ти покажа. На долния етаж.
Слязоха в работилницата в мазето. Там, в края на продълговатата стая с нисък таван, почти скрита от струпаните машинарии, беше Черупката. Представляваше голям, сложно украсен сандък — като нещо, което би могло да се използва за императорски ковчег; капакът му беше лакиран в среднощно черно.
Бен застана до него и погледна към Ли Юан.
— Реципиентът ляга тук и се включва — жиците са свързани с осемдесет и една специални точки на вкарване — и в мозъка, и в най-важните нервни центрове по цялото тяло. След това капакът се затваря и отрязва напълно реципиента от всякакви външни дразнители. Липсата на дразнители е неестествено състояние за човешкото тяло: лишено твърде дълго от сетивни дразнения, съзнанието започва да халюцинира. Като използваме тази добре документирана възприемчивост на сетивния апарат към фалшиви дразнители, можем да предложим на съзнанието напълно алтернативно преживяване.