Ли Юан гледа още известно време апарата, след това се обърна към младия Шепърд:
— Пълно ли? Колко пълно?
Бен го гледаше, както ястреб дебне заек. Напрегнат, хищнически взор.
— Също като наистина. Ако е достатъчно добро като изкуство.
— Изкуство… разбирам — Ли Юан се намръщи. Изглеждаше му толкова странно да искаш да правиш подобни неща. Да създаваш изкуство, което толкова съвършено имитира живота. Изкуство, което замества живота. Протегна ръка и докосна рамката-скелет, която висеше отстрани; забеляза как стърчаха входовете за главата, гърдите и слабините. Всичко на всичко осемдесет и един.
— Но защо?
Бен се втренчи в него, сякаш не разбираше въпроса, после му подаде папка, която много приличаше на онази, над която беше работил в стаята си.
— Това, както казах, са черновите. Те формират диаграмата на последователност от събития — история. Тези линии, заврънкулки и точки се превръщат в събития. В сетивно възприето случило се. Нереално, ала неразличимо от реалното.
Бен се беше привел съвсем близо до него — гледаше го в очите, а погледът му беше почти безумно трескав, гласът му — нисък шепот:
— Все едно си бог. Можеш да правиш каквото си искаш. Да създаваш каквото си искаш. Случки, които никога не са се случили. Които не биха могли да се случат.
Ли Юан се разсмя притеснено.
— Които никога не са се случили ли? Но защо? Няма ли достатъчно разнообразие в света такъв, какъвто е?
Бен го погледна любопитно, след това извърна глава, сякаш беше разочарован.
— Не. Ти не схващаш за какво ти говоря.
Каза го спокойно, все едно нямаше никакво значение. Сякаш в този кратък миг между погледа и думите беше взел някакво решение.
— Но за какво ми говориш? — настоя Ли Юан и остави папката вътре в тапицирания сандък.
Бен погледна надолу и протегна ръка да докосне апарата. За първи път Ли Юан забеляза, че ръката е изкуствена. Изглеждаше като истинска, но дълбоко врязаният ръб в кожата я издаваше. След като веднъж го бе забелязал, и други неща засилиха това впечатление. Пипаше твърде внимателно; движенията му бяха прекалено сръчни, съвсем малко надхвърлящи човешките възможности.
— Въпросът ти е по-сложен, отколкото си мислиш, Ли Юан. Ги поставяш под въпрос не просто онова, което правя, а цялото изкуство, цялата измислица, всички мечти за нещо друго. Той предполага, че „онова, което е“, е достатъчно. Аз пък твърдя, че то е недостатъчно. Ние се нуждаем от повече от „онова, което е“. От много повече.
Ли Юан сви рамене.
— Може би. Но това несъмнено отива твърде далече? Сякаш е някаква подигравка. Животът е хубав. Защо ни е това фалшиво съвършенство?
— Наистина ли си вярваш, Ли Юан? Сигурен ли си, че моето изкуство не би могло да предложи нищо, което не би могъл да предложи и самият живот?
Ли Юан се извърна, като че ли жегнат от думите му. Известно време мълча, после го погледна. Мрачна дързост изкриви чертите му.
— Илюзии, само илюзии, приятелю. Нищо истинско. Нищо твърдо и веществено.
Бен поклати глава.
— Грешиш. Мога да ти дам нещо толкова истинско, твърдо и веществено, че да можеш да го прегърнеш, да го вкусиш, да го помиришеш и дори за миг да не се сетиш, че само мечтаеш.
Ли Юан се втренчи в него слисан, след което сведе очи.
— Не ти вярвам — най-после каза той. — Не може да е толкова добро.
— Да, но ще бъде.
Ли Юан вдигна ядосано глава.
— Може ли то да ти върне баща ти? Може ли?
Момчето дори не трепна. Погледна Ли Юан в очите и задържа погледа му.
— Да. Дори и това може, ако го искам.
След два часа Ли Юан пристигна в Тонджиян и завари всичко в хаос. Всичките му министри и съветници се бяха стълпили в залата за аудиенции. Докато тангът се преобличаше, Нан Хо се разходи сред тях и ги разпита какво се е случило по време на краткото му отсъствие.
Когато Ли Юан се върна в кабинета си, Нан Хо го чакаше — беше се изчервил, целият беше само нерви.
— Какво има, Нан Хо? Защо министрите ми са толкова възбудени?
Нан Хо се поклони ниско.
— Не само вашите министри, чие хсия. Целите Горни нива са се разбунили. Казват, че болните са вече към двеста и вече повече от дузина са умрели.