— И никой от охраната не го е забелязал?
— Не. Нямало е и как да забележат. Машината е била препрограмирана да не обръща внимание на инструкциите от Бремен. Носел е фалшива ретина и единственият начин да го хванат е бил някой да го разпознае директно, но тъй като те разчитат страшно много на компютрите, шансът за това е бил минимален.
— А откъде имаме тези снимки?
Чен се разсмя.
— Май един заместник-министър с доста висок ранг е летял със същия полет, с който е летял и Де Вор. Оплакал се за инцидента направо в Бремен и когато те открили, че нямат запис на подобно събитие, веднага започнали разследване. И това е резултатът.
Кар се отпусна тежко на стола, после остави папката настрани и се зае да си сваля ботушите. Известно време мълча замислено, след това отново вдигна поглед.
— Знаем ли откъде е идвал?
— От Бостън. Но с кого се е виждал там, какво е търсил там — това още не знаем. Приятелите ни от северноамериканските сили за сигурност в момента се занимават точно с това.
— Ами убийците? — Кар дръпна и другия си ботуш. — Знаем ли кои са?
Чен сви рамене.
— Двамата хан приличат на убийци от Триадите, но третият… Е, в досието му пише, че вероятно симпатизира на Пин Тяо.
Кар вдигна вежди.
— Пин Тяо ли? Но те вече не съществуват. Или поне така твърдят свръзките там долу. Предполага се, че нашият приятел Еберт ги е изличил от лицето на земята.
Чен кимна.
— Да не искаш да кажеш, че…?
Кар се разсмя.
— Дори и Еберт не би бил такъв глупак, че да се опита да се свърже с Пин Тяо. Де Вор нямаше да му позволи.
— И какво мислиш тогава?
Кар поклати глава.
— Не знаем достатъчно — това е ясно. Кой освен самите нас би искал Де Вор да е мъртъв?
— Някой, който му е ядосан.
Кар се разсмя.
— Да. Но това би могъл да бъде всеки, нали? Който и да е.
Ли Юан погледна към ширналата се пред него облицована с мрамор Зала на седмината предци и доволно кимна. Пространството между драконовите колони беше претъпкано. Повече от две хиляди души — всички пълнолетни мъже от Двайсет и деветте — се бяха събрали тук този следобед. Всички, т.е. без онези, които болестта вече беше повалила.
Седеше на Високия трон, облечен във везаната с дракони роба в императорско жълто, поръбена със синьо. В едната си ръка държеше Специалния едикт, в другата — бамбуковия бастун със сребърен накрайник, подарък на баща му от брат му.
Долу се носеше едва доловимо мърморене, но когато той се изправи, залата млъкна, а миг по-късно се разнесе тихото шумолене на скъпа коприна — огромната тълпа коленичи като един и докосна пода с чело три пъти в ритуален лиу коу. Ли Юан се усмихна мрачно — спомни си един друг ден преди девет години, когато баща му беше събрал лидерите на дисперсионистите тук, точно в тази зала, и ги бе накарал да се умирят, като принуди водача им Леман да предаде приятеля си Уайът. Оттогава се бяха променили много неща, ала и този път, както тогава, волята на танга трябваше да се наложи. Надяваше се чрез постигане на съгласие, но ако беше нужно — и чрез сила.
Ли Юан слезе и спря три стъпала по-нагоре от пода с лице към петимата възрастни мъже, застанали пред тълпата. Неговият канцлер, Нан Хо, стоеше вдясно, стиснал здраво свитъка в ръка. Зад него, точно зад най-близката от драконовите колони, чакаше отряд от елитни гвардейци, свели ниско бръснатите си глави.
Погледна зад петимата глави на Фамилии към голямата тълпа от мъже отзад. Всичките бяха свели глави и извърнали очи, признавайки върховенството му. Точно сега бяха послушни, но щяха ли да останат такива, след като разберат каква е целта му? Щяха ли да осмислят нуждата от това или щяха да се възпротивят? Потръпна, после отново погледна към петимата, застанали най-близо.
Забеляза протегнатите ръце на племенници и братовчеди, които крепяха Чун Ву-чи да не падне; забеляза колко е измършавял бившият му тъст, Ин Цу; как в чертите на лицето на осемдесет и тригодишния Пей Ро-хен се прокрадват първите признаци на слабоумие. Само Ан Шен и Хсиян Шао-ер, и двамата под шейсетте, изглеждаха червендалести. Въпреки това Низшите фамилии процъфтяваха — обикновено имаха по десетина-петнайсет сина, — докато Седмината западаха. Защо? — зачуди се той за първи път. Дали беше просто натискът на властта, пораженията от войната и политиката или беше симптоматично за някаква много по-дълбока болест?
В залата се беше възцарило мълчание, но зад него той долавяше невидимия натиск на надеждите им. Мнозина от тях бяха чули разни слухове за болестта; въпреки това повечето се чудеха защо ги е събрал. Защо по този безцеремонен начин се намираха тук, в Голямата зала в Тонджиян, и го чакаха да заговори?