— Не, майстор Нан. Ако бяха слуги, можеше да постъпим и така, но това са членове на Семействата. Подобно унижение за тях би било по-лошо от смъртта. Освен това какво да правим с жените, които са се заразили? Тях какво да ги правим? Да ги зашием?
Нан Хо се засмя притеснено, после наведе глава.
— За това не бях мислил, чие хсия.
Ли Юан се усмихна тъжно.
— Карай. Сега върви, Нан Хо. Върви да следиш прегледа. Ще чакам след три часа да ми докладваш.
— Чие хсия…
Ли Юан се облегна назад. Имаше още за какво да мисли — болести, от които трябваше да отърве света. Младите синове, например, и вирусът на файла „Аристотел“. Въздъхна, отново се наведе напред и въведе кода, който щеше да го свърже с Цу Ма в Астрахан.
Беше време да се действа. Да се вадят мрежите и да се види що за риба се е хванала в тях.
Ву Ши, танг на Северна Америка, вдигна очи от малкия, вграден в бюрото му екран и погледна към огромното изображение на лицето на Ли Юан, изпълващо отсрещната стена.
Въздъхна тежко и отпусна длан върху бюрото, явно обезпокоен от видяното.
— Е, братовчеде, трябва да ти благодаря. Записът е съвсем убедителен. Въпреки това не чувствам нищо друго, освен скръб, че се е стигнало до това. Надявах се някак си да ги вразумя, но това е много повече от обикновена щуротия, нали? Много повече от скуката или въодушевлението. Това може да доведе само до едно — до бунт и до свалянето на Седмината. Трябва да действам. Разбираш ли ме?
Ли Юан кимна.
— Разбира се — съчувствено рече той. — Ето защо вече говорих с Цу Ма. Той е съгласен. И колкото по-скоро, толкова по-добре. „Синовете на Бенджамин Франклин“ не са единствената група. И в другите Градове има подобни групировки, свързани с младите синове. Ако ще действаме, то най-добре ще е да действаме съвместно, нали? Още тази вечер, ако е възможно. Щом звънне дванадесетият звънец.
— Ами другите тангове?
Ли Юан поклати глава.
— Няма време. Освен това, ако Ван Со-леян разбере, много е вероятно да няма кого да арестуваме. Той много интересно се справя с „тайните“.
Ву Ши наведе глава, замисли се, после кимна.
— Добре. Дванадесетият звънец. И ти ще действаш по другите места, така ли? Ти и Цу Ма?
Дванадесетият звънец — и той понечи да прекъсне връзката.
— Ли Юан! Почакай! Ами момчето? Според тебе те подозират ли каква е ролята му във всичко това?
Ли Юан се разсмя.
— Че откъде да подозират? Че и той не знае за какво е служил през последните няколко дена!
Ву Ши също се засмя.
— Въпреки това да предприема ли нещо, за да го измъкна? Ли Юан поклати глава.
— Не. Всякакъв подобен ход би ги накарал да застанат нащрек. Само се погрижи твоите хора да не му навредят по погрешка.
Ву Ши леко наведе глава — знак на уважение, който често бе оказвал на бащата на Ли Юан, Ли Шай Тун, и скрито признание за това, кой е истинският лидер на Седмината.
Ли Юан се усмихна.
— Лека нощ тогава, братовчеде. Сутринта ще говорим. Когато вече знаем повече.
Имението на Левър представляваше огромна двуетажна къща с покрив, която се намираше сред гори, собственост на семейството. Навън беше тъмно и светлините на къщата се отразяваха ярко в тъмните води на близкото езеро. В центъра на дръзката фасада на имението се намираше вход с колони — широките двойни порти бяха отворени и светлината се изливаше отвътре върху покритата с чакъл алея. Тъмни носилки, някои — старинни, други — репродукции, се бяха подредили на пътя към входа, а носачите им бяха облечени в черни ливреи, които отиваха на старинните извивки отстрани на носилките. Цяла вечер те бяха сновали напред-назад и бяха пренасяли гости между къщата и транзита, отдалечен почти на цяла ли разстояние.
Илюзията беше почти пълна. Мракът скриваше стените на околните палуби, а горе един плътен тъмносин облак скриваше леда на най-горния етаж на „кошера“ като беззвездно нощно небе.
Ким беше застанал в мрака сред дърветата и гледаше към къщата. За трети път идваше в Ричмънд, в имението на Левър, но за първи път виждаше къщата на тъмно. Тази вечер тук имаше бал. Парти за елита на техния Град — Върховните, както сами се наричаха. За първи път беше чул да използват думата и му стана забавно, като си помисли, че той, с неговия толкова нисък произход, си общува с такава високостояща компания. Не беше пиян — беше внимавал да не докосва нито алкохол, нито наркотици — но и просто вдъхването на атмосферата на дома беше достатъчно да предизвика лека еуфория. Въздухът беше хладен, резлив. Листата на близките дървета шумоляха от лекия изкуствен бриз. Ким се усмихна, наслаждавайки се на това, колко странно и непознато е всичко, и протегна ръка да докосне гладката кора на един бор.