Лицето на младежа до Ким беше изкривено, посиняло от ярост.
— Ще си плати! Ще си плати за това, копелето недно! — около него се скупчиха и други, крещяха, размахваха юмруци. Танците бяха забравени.
Ким остана там още миг, след това се обърна и бързо излезе от залата. Нещата се бяха променили. Внезапно, драматично правилата се бяха променили и тук той вече не беше в безопасност. Вървеше, като се оглеждаше и виждаше само гняв и възмущение. Излезе навън, заобиколи носилките и тръгна в мрака към транзита.
Когато се окопитеха, щяха да си спомнят. Старият Левър щеше да си спомни. И кой би могъл да каже какво би направил в гнева си? Беше време да избереш на коя страна да застанеш, а той беше човек на Ли Юан.
Забеляза войниците, които охраняваха входа на транзита, и се спусна да бяга — знаеше, че при тях ще е в безопасност. Но щом се приближи към бариерата, се обърна, погледна отново към къщата, спомни си роклите, които се люшкаха в такт с музиката, дантелите, които кръжаха във въздуха. И насядалите в кръг старци, които му предлагаха целия свят.
Глава 13
На открито
Толонен беше застанал до леглото на Хаавикко и го гледаше с лека усмивка на устните. Бяха изминали само два дена от собствената му операция и все още се чувстваше слаб, но трябваше да дойде.
Една сестра му донесе стол и той седна — нямаше нищо против да чака, докато младият мъж се събуди. Новата му ръка го наболяваше горе, при рамото, въпреки болкоуспокояващите, но вече беше по-добре.
И освен това беше жив. Благодарение на Хаавикко беше жив.
Сестрата се засуети около него, но той й махна да си върви и се загледа в спящия мъж.
През целия си живот беше разчитал най-вече на себе си. Цял живот беше водил битки сам и винаги бе стоял на крачка пред враговете си. Но вече остаряваше. И най-накрая имаше доказателство за това. Старите му очи бяха пропуснали да забележат несъответствието в цвета на емблемите на гърдите на войниците — реакцията му беше само с част от секундата по-бавна от необходимото — и в резултат на това бе изгубил ръката си. И едва не беше изгубил живота си.
Усмихна се, загледан в младия човек. Хаавикко беше цял увит в бинтове, специални лекарства предизвикваха образуването на нова кожа по зле обгорените му гръб и рамо.
Толонен разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си — чувстваше се едновременно и тъжен, и щастлив. Бяха му разказали какво е направил за него Хаавикко, все едно беше негов син — бе рискувал живота си, а всякакви връзки на дълг между тях отдавна бяха прерязани.
Да, много-много беше сбъркал по отношение на това момче.
Хаавикко се размърда и отвори очи.
— Маршале…
Понечи да се надигне, лицето му се изкриви от болка, той се отпусна назад и отново затвори очи. Взривът му беше изгорил почти целия гръб и бе отнесъл ухото му.
— Лежи си и не мърдай, момче. Моля те. Имаш нужда от почивка.
Хаавикко отново отвори очи и погледна маршала.
— Ръката ви — личеше си, че го боли от това, което вижда.
Толонен се разсмя дрезгаво.
— Харесва ли ти? Точно сега ме понаболява, ала няма значение. Нали съм жив — това е важното — облегна се назад и посегна да се почеше по лявата буза — неловък, притеснен жест; личеше си колко му е трудно на стареца в тази ситуация. Топлината, която чувстваше към другия, дълбочината на пробудилото се отново чувство едва се сдържаше да не се разплаче. Извърна глава и се стегна, после завърши с онова, което държеше да каже: — Благодарение на тебе, Аксел. Благодарение на теб.
Аксел се усмихна. Ръцете му лежаха над чаршафа. Издължени, изящни ръце, които не бяха пострадали от инцидента. Толонен хвана едната му длан и я стисна.
— Сбърках с тебе, момчето ми. Аз…
Хаавикко поклати глава. Лека гримаса на болка изкриви лицето му.
— Няма значение. Наистина няма, сър. Аз… — той леко извърна глава и погледна към дрехите си, които висяха на закачалка в другия край на стаята. — Но има нещо, което трябва да знаете. Нещо много важно.
Толонен се усмихна.
— Почивай си, момчето ми. Имаме още много време…
— Не… — Хаавикко преглътна сухо. — Там, в туниката ми, има един пакет. Носех ви го, когато това се случи. Всичко съм сглобил.
Толонен озадачено поклати глава.
— Какво си сглобил?
Хаавикко го погледна умолително.
— Просто го погледнете. Моля ви, сър. Не е нужно да го четете целия веднага. По-късно може би, когато ви се чете. Но ми обещайте, че ще го прочетете. Моля ви, маршале.