Толонен пусна ръката на Хаавикко, после се надигна тежко и отиде до закачалката. Точно както беше казал Хаавикко, във вътрешния джоб на туниката му имаше малък пакет. Издърпа го навън, върна се и отново седна на стола.
Протегна пакета и погледна въпросително Хаавикко.
— И какво е това?
Хаавикко отново преглътна. Толонен схвана намека, остави пакета, взе чашата до леглото и даде на Хаавикко да отпие няколко глътки.
— Е?
— Много отдавна вие ме помолихте да свърша нещо — да съставя списък на хората, които биха могли да бъдат замесени в убийството на министър Лу Кан. Спомняте ли си?
Толонен се разсмя.
— Богове! Та това беше преди единайсет години! И ти си го направил?
Хаавикко едва-едва кимна.
— Така се започна. Но аз го разширих. Записвах всичко, което ми се виждаше нередно — всичко, което някак си не проумявах. А неотдавна се събрах с Као Чен и с вашия човек, Кар.
— Свестни момчета — одобрително кимна Толонен.
— Да — Хаавикко се усмихна, после пак стана сериозен. — Както и да е, това е резултатът от нашите разследвания. Оригиналният мой списък, малко бележки и още няколко неща. Компютърни файлове. Холографски изображения.
Толонен взе пакета и започна да го върти в ръцете си, след това го остави на коляното си и отново хвана ръката на Хаавикко.
— И искаш да го прегледам?
— Да…
Толонен се замисли. Беше обещал на Джелка по-късно да вечеря с нея, но можеше и да се откаже. Винаги можеше да каже, че е уморен. Джелка щеше да го разбере. Усмихна се широко на Хаавикко.
— Разбира се. Това е най-малкото, което бих могъл да направя.
Хаавикко го погледна. Очите му се бяха навлажнили.
— Благодаря — каза го почти шепнешком. — Благодаря ви, сър.
Толонен му стисна ръката. Сега болката в лявото му рамо беше много по-силна. Вероятно беше време да си вземе лекарството, но никак не му се искаше да остави младежа.
— Трябва да тръгвам — обади се тихо. — Но ти обещавам да прегледам файловете ти. По-късно, на спокойствие.
Хаавикко се усмихна, без да отваря очи. Устата му бавно се отпусна. След миг вече спеше.
Толонен нежно отпусна ръката на младежа обратно върху чаршафа, после вдървено се изправи на крака. Двоен късмет, помисли си той. Беше се сетил за нападението на космодрума в Нанкин. Тръгна, след това се обърна и за първи път забеляза колко блед е Хаавикко. Остана така още малко, като разсеяно почесваше превръзката на рамото си, после престана, ядосан на себе си.
Погледна сребърната ръка и въздъхна — беше се сетил как се нацупи Джелка, когато я видя за първи път. Но и в нея имаше стомана. Беше се родила храбра. Този младеж — също. О, той щеше да оправи всичко. Беше решен. Щеше да намери начин отново да постави всичко на мястото му.
Толонен се прозина, след това тъжно се усмихна и се обърна, като остави младия офицер да спи.
Цу Ма вдигна блюдото и прокара пръст по копринено гладката му, гравирана повърхност. Беше съвършено: черен лак, върху който бяха изрязани две водни птици на фона на лотоси. XIV век, от последните години на династията Юан.
— Трудили са се цели две години над всяко такова блюдо. Две години от живота на майстора занаятчия. И накрая — това. Този къс черно съвършенство.
Ли Юан обърна гръб на залива и на захарнобялата планина над него и го погледна. Не го беше чул, но видя лакираното блюдо в ръцете на Цу Ма и кимна.
— Прекрасно е. Ху Ти притежаваше много красиви неща.
Цу Ма задържа погледа му за миг.
— В наше време някои мислят тези хора за примитивни и невежи. За варвари. Но погледни това. Това варварско ли е? — той бавно поклати глава и очите му се върнаха към блюдото. — Сякаш просто изминалите години биха могли да направят нашата порода по-изтънчена.
Ли Юан се засмя и се приближи.
— Какво искаш да кажеш, Цу Ма?
Зад тях, в далечния край на дългата стая, се бяха събрали останалите от Седмината и си говореха помежду си.
Цу Ма остави блюдото, отпусна пръсти в плитката купа и отново погледна към Ли Юан.
— Само това, че има хора, които си мислят, че бъдещето е по-добро от миналото просто защото е бъдеще. Които вярват, че промяната е нещо добро само защото е промяна. Те нямат време за сравнения. Нито за такива ценности, които са изразени в простотата на това блюдо. Нямат време за майсторство, за контрол, за дисциплина — той леко повиши глас. — И мисля, че това е обезпокоително, Ли Юан. Дори опасно.
Ли Юан се вгледа в него, после кимна едва-едва в знак на съгласие. Бяха прехвърлили много неща тази сутрин, но все още нищо наистина значително. По въпросите за подчинението и за новите лекарства за безсмъртие той се беше огънал като тръстика на вятъра, като просто ги увери, че нещата не са окончателно решени. Нека си играят на криеница със смъртта, мислеше си той; смъртта най-накрая ще ги намери, където и да се скрият. Що се отнася до другото, имаше достатъчно време да наложи своя възглед.