— Говориш, сякаш моят глас решава всичко, Ли Юан.
— Точно така е — отговори Цу Ма вместо Ли Юан. До него Ву Ши наведе глава в знак на съгласие.
Вей Фен въздъхна и сведе поглед.
— Знаете как се чувствам — започна той; ниският му равен глас изговаряше всяка дума бавно, педантично. — Знаеш какво не харесвам, познаваш предразсъдъците ми — погледна към Ли Юан. — Значи трябва да знаеш, че стореното от тебе много ми хареса — усмихна се кисело. — Ала тук не става дума за това. Тук става въпрос за това, как да се държим, Ли Юан. Не за самата акция — с която по принцип съм съгласен и която бих подкрепил по всяко друго време — а за начина, по който си действал. Както каза Ван Со-леян, ти си действал, без да се посъветваш с нас.
Той млъкна, позамисли се, след това продължи:
— Ние сме седем, Ли Юан. Не един, а седем. В това е силата ни. Вече седем поколения наред на това се дължи силата ни и това е причината за мира по света. За силата на обществото ни. Ако разрушиш тази спойка, разрушаваш всичко.
— Значи си против, Вей Фен?
Вей Фен кимна.
— Аз казвам: пуснете младежите. После постъпете както ви казва Ван. Изберете по-малката злина и потърсете съгласие.
Ли Юан остана на място още миг, след това сви рамене.
— Така да е — и погледна към Ван. — Ще предам моите пленници в твои ръце, братовчеде — да постъпиш с тях по своя воля.
Извърна глава, ала в ума му думите продължаваха да отекват: Не един, а седем. В това е силата ни. Никога досега не беше поставял това под въпрос, но сега и тук, сред своите равни, се питаше така ли е наистина.
Погледна към Ву Ши, забеляза как тангът на Северна Америка е забил поглед в земята със сдържан гняв и си отговори. Времето на единодушието си бе отишло и онова, което правеше Седмината силни, също си беше отишло заедно с него. Казаното от Вей Фен някога, по времето на баща му беше вярно, но сега?
Седем… думата звучеше кухо, Голямото колело беше счупено. То бе умряло заедно с баща му. Четирима на трима — това беше новата реалност. Погледна към Ван Со-леян, забеляза пламъчето на триумфа в очите му и разбра. Беше свършено. Тук и сега всичко беше свършило. Сега трябваше да търсят друг път, друг начин сами да управляват себе си. Това беше истината. Но истината не можеше да бъде изречена. Поне не сега и със сигурност не тук, пред Съвета.
Усмихна се и изведнъж си отдъхна, сякаш огромна тежест бе паднала от раменете му; извърна глава, срещна погледа на Цу Ма и забеляза в очите му светлината на разбирането.
— Да продължим ли нататък? — той огледа кръга на танговете. — Времето напредва, а имаме много работа.
„Да — помисли си, — но това вече няма никакво значение. Оттук нататък всичко това е просто игра, маска, която крие истинските ни намерения.“ Защото оттук нататък всички истински решения щяха да се вземат тайно.
Вън, на открито. Той се разсмя — най-накрая беше проумял в пълна степен казаното от него по-рано, после се обърна, погледна Цу Ма, усмихна се и видя как Цу Ма му се усмихва сърдечно в отговор. Да. Оттук нататък щеше да е така. Открито…
В Рио беше лято. В Тонджиян — зима.
Ли Юан беше застанал на терасата и гледаше към замръзналото езеро. Беше облечен в кожи, носеше ръкавици и дебели кожени ботуши, но беше гологлав и снежинките кацаха по хубавата му черна коса. Склонът под него бе потънал в сняг, а на другия бряг дърветата в овощната градина очертаваха резки плетеници на белия фон.
Вдигна очи над плавно спускащите се склонове към далечните планини. Грамадни скални късове с остри ръбове пронизваха безцветното небе. Потрепери и обърна гръб на мрачната гледка — беше твърде близка до сегашното му настроение.
Погледна към двореца, конюшнята зад него. Слугите му чакаха на верандата и говореха помежду си под големите, покрити с кепенци прозорци. Тук не им харесваше и той го знаеше. Тази откритост ги отвращаваше. Чувстваха се оголени, голи пред всичко първично, затворено зад стените на Града, но за него само то беше истинско. Останалото беше само игра.
Беше очаквал да я намери тук — или поне спомена за нея — но тук нямаше нищо. Беше останало само мястото, лишено от неговите аромати, от ярката зеленина; цялото човешко присъствие бе изчезнало. Сякаш всичко, което се бе случило тук, никога не бе съществувало.
Потръпна и заби поглед в краката си. Едно листо се бе прилепило към глезена на десния му ботуш. Свали ръкавицата си, наведе се да отлепи мокрото, потъмняло листо; после се изправи и усети ледения мраз по кожата си, влагата върху дланта си. Какво ли значеше всичко това? Хвърли листото, надяна ръкавицата си, обърна и се отправи обратно към двореца и чакащия го транзит.