Нищо, реши той. Нищо не означаваше.
Полетя на югозапад над гладката белота. Този път — не сняг, а безкрайният Град, три хиляди ли без никакво прекъсване чак до Куан Чу, древния Кантон при устието на река Пей. След това се мяркаше синьото петно на Южно Китайско море преди Хонконг, а на югоизток от него — остров Тай Юе Шан, където се намираше имението на Ин Цу.
Беше отлагал твърде дълго. Но сега вече беше време да види детето. Да поднесе даровете си на сина на бившата си съпруга.
Защитната система на имението и корабът размениха кодирани сигнали, после корабът се приземи. Ин Цу го посрещна в хангара. Беше коленичил, притиснал чело към студения метал на решетката.
Ли Юан се бе преоблякъл по време на полета — свалил бе кожите, ръкавиците и тежките ботуши и ги бе сменил с тънки сатенени дрехи в огнено оранжево и чехли от най-фина козя кожа. Щом се доближи до стареца, спря и вдигна стъпало.
Ин Цу пое внимателно подаденото му стъпало, целуна го веднъж, втори път и го пусна.
— Ин Цу, бивши ми тъсте, моля те — наведе се, хвана стареца за ръка и му помогна да се изправи. Едва тогава Ин Цу го погледна.
— За мене е чест да ме посетите, чие хсия. С какво мога да ви бъда полезен?
— Фей Йен… Тя още ли живее тук, при тебе?
Старецът кимна — на тънките му устни се изписа едва забележима усмивка.
— Да, чие хсия. Тук е. Детето — също.
— Добре. Добре — той се поколеба. Чувстваше се неловко. После отново заговори: — Бих искал да я видя. А също… а също и детето. Ако тя няма нищо против.
— Моля ви. Елате — Ин Цу го поведе, любезно полуизвърнат към Ли Юан, приведен в нисък поклон, с протегнати напред ръце, но със събрани длани — знак за най-дълбоко уважение.
Докато я чакаше, си мислеше какво да каже. Не я беше виждал от деня, когато бе настоял за тестовете. Беше ли му простила?
Щом си помисли за това, скръцна със зъби, след това се обърна и я видя. Беше облечена в бледи лимоненожълти одежди, тъмната й коса се спускаше свободно по раменете. Не беше взела детето със себе си.
— Аз… — започна той, но бе изгубил ума и дума. Тя изглеждаше по-красива от всякога; лицето й беше по-силно, гърдите й — много по-пълни, отколкото си ги спомняше. Щом се обърна към нея, тя се поклони и сега стоеше на едно коляно със сведена глава и чакаше заповедите му.
— Фей Йен — изрече той, но толкова тихо, че тя не го чу. Приближи се, докосна я нежно по темето — искаше му се да я целуне там, мускулчето на бузата му играеше от напрежението, което усещаше от близостта й. Дръпна се назад и се изправи. — Стани, Фей Йен. Моля те…
Тя стана бавно — черните й очи бяха изпълнени със страхопочитание. Беше видяла силата му; бе видяла как слугите му подлагат шиите си, за да стъпи той върху тях. Беше го видяла и сега се боеше. Това не беше момчето, което познаваше преди. Не, той вече не беше дете, а мъж: котенцето се бе превърнало в лъв, облечен в пламъци.
— Изглеждаш добре — промълви той и усети колко неуместно прозвучаха тези думи.
— Чудех се кога ли ще дойдеш. Знаех, че ще дойдеш.
Той кимна, изненадан от покорността в гласа й. Толкова по-различен беше отпреди.
— А детето?
— Той е много добре — тя извърна глава и прехапа устни. — В момента спи. Искаш ли да го видиш? — погледна го и забеляза, че се колебае. — Не е задължително. Знам как се чувстваш…
Дали? — помисли си той, но премълча и просто кимна.
— Хан — рече тя. — Нарекох го Хан. Както ти искаше.
Гледаше го; опитваше се да разбере какво си мисли той.
Мускулчето на бузата му отново заигра, после се успокои и лицето му се превърна в маска.
— Ела — подкани го тя след миг и го поведе по коридора с високия таван към детската стая.
До люлката бе коленичило момиче, скръстило ръце в скута си. Щом господарката й влезе, тя стана и се поклони. След това съзря Ли Юан и прилепи чело о пода също като Ин Цу. Фей Йен я освободи бързо и отново се обърна към Ли Юан:
— Не го буди, Юан. Той има нужда от сън.
Той кимна, приближи се и се загледа в бебето.
Детето лежеше в люлката, допряло ръчичка до устата си. Другата леко се опираше о перилата отстрани. Фина тъмна косица покриваше главичката му; мониторно колие опасваше вратлето му — млечнобялата лента пулсираше бързо в такт с пулса на детето.
— Но той е толкова… толкова мъничък! — изненадано се разсмя Ли Юан. Ръчичките на бебето, мъничките му краченца със съвършена форма бяха като на изящна скулптура. Като миниатюри от слонова кост.