Те лежаха на леглото по очи, със закръглени голи тела; ръцете и краката им бяха вързани. До тях чакаха двама хан.
— Има ли нещо? — попита той, щом видя огромните синини по гърбовете на пленниците, изгарянията по ръцете от мъченията.
— Нищо — отвърна единият хан. — Абсолютно нищо.
Леман се зачуди дали не трябва да опита нещо по-убедително, после сви рамене, даде заповед и се обърна, като ги остави да се заемат с изпълнението й.
Отвън в коридора спря, огледа се и подуши въздуха. Нещо го гризеше. Бяха претърсили апартамента до шушка, а момичето го нямаше никакво — значи може би нея наистина я нямаше. Но в такъв случай защо беше тази бележка?
Обърна се и погледна към вратата на салона. Да не би да е там, вътре? — зачуди се той. Някой беше спал в леглото й, макар че завивките вече бяха изстинали.
Застана до контролното табло и започна да го разглежда. Ключалката беше нова, специално подсилена. Нямаше как да я отвориш, без да знаеш кода. Точно се готвеше да се отдалечи, когато се сети, че няма нужда да влиза вътре, за да разбере дали тя е там. На таблото имаше екран за наблюдение. Значи вътре имаше камери.
Отне му само миг да схване как да включи екрана — и после вече се взираше в мрака, а камерите търсеха силуети в тъмното. Огледа цялото помещение веднъж, след това внимателно го заоглежда втори път. Нищо. В стаята нямаше никого.
Изключи екрана доволен, че наистина я няма. Срамна работа. Тя би била идеалната заложница. Но и смъртта на брат му и снаха му също щеше да е голям удар за стареца.
Върна се там, където го чакаха хората му. Бяха привършили и вече бяха готови да тръгнат. Погледна безстрастно труповете — не чувстваше нищо. Пряко или косвено те служеха на една система, която беше гнила. Значи си бяха заслужили съдбата. Бяха си го получили. Наведе се и плю в очите на мъртвеца, след това вдигна очи и срещна погледа на мъжа хан.
— Добре. Тук свършихме. Да вървим.
Те кимнаха, после се изнизаха покрай него — с прибрани в калъфите оръжия, с наведени глави. Леман се огледа, извади ножа си и ги последва отвън по коридора.
Джелка чакаше в тъмното — беше я страх от най-лошото; бузите й бяха мокри, стомахът й — свит. Кошмарът се беше върнал. И този път беше много по-лош отпреди, защото този път не можеше да направи нищо. Нищо, освен да се спотайва зад заключената врата и да чака.
За изминалия час разбра колко ужасно нещо е бездействието — много по-голям ужас от ужаса да се криеш. Докато се мъчеше да пази равновесие на пръта над камерата, беше някак си по-лесно — много по-лесно от ужасното нищо после, когато не знаеше какво става. Тогава можеше да си мисли: „След малко това ще свърши, камерите ще спрат и аз ще мога да скоча долу.“ Но това чакане беше по-различно. Ужасно различно. Самото време неуловимо се бе променило и се бе превърнало в средството, с което тя се измъчваше, като изпълваше мрака със зловещите си видения.
Най-накрая не издържа и излезе навън — беше я страх, че още са там и мълчаливо я чакат, но не можеше да остане в салона нито миг повече.
Отвън беше тъмно и тихо. Във въздуха витаеше странен мирис. Тръгна бавно по коридора, като намираше пътя си пипнешком, предпазливо приведена, готова да нападне с ръка или крак, ала там нямаше нищо. Само нейния страх.
При първата врата спря и подуши въздуха. Тук мирисът беше по-силен и по-гаден, отколкото в коридора. Стисна зъби и влезе, като стъпваше внимателно и се взираше в мрака, опитвайки се да различи нещо.
На пода близо до нея се очертаваха някакви смътни фигури. Наведе се над тях, после рязко се дръпна и леко извика — не успя да се сдържи. Дори и в мрака беше видяла. Бе видяла стегнатите примки от тел около гърлата им.
Ужасено отстъпи назад — задъхваше се, цялото й тяло бясно, необуздано се тресеше. Бяха мъртви…
Обърна се и понечи да побегне, но краката не я държаха. Препъна се и протегнатите й ръце срещнаха не твърдия гладък под, а ужасната, податлива мекота на мъртва плът. Изпищя и се надигна, след това отново се строполи на пода — ужасът й нарастваше все повече, щом усети, че се е оплела в труповете, които покриваха пода.
Затвори очи, протегна ръка и се опря на стената. В гърлото й се надигаха тихи вопли на отвращение, докато се насилваше да стъпва по мъртвите тела.
Излезе навън, в сумрачния коридор. Никой не охраняваше бариерата, асансьорът беше празен. Известно време стоя там, до отворените врати, после влезе вътре и натисна бутона за надолу. На дъното на палубата беше същото. Никъде нямаше охрана, сякаш бяха изтеглили целия контингент. Влезе в центъра за контрол на палубата, седна зад конзолата и се опита да схване как се работи с таблото. Първите й няколко опита не доведоха до никакъв отклик, след това екранът светна и тих механичен глас попита за охранителния й код.