Тя избърбори номера, който баща й я беше накарал да запомни, после по молба на машината го повтори. Едно лице веднага изпълни централния екран.
— Ну ши Толонен — дежурният офицер я позна веднага. — Какво има? Изглеждате…
— Чуйте! — прекъсна го тя. — Тук няма никаква охрана. Нападнаха апартамента. Те… — прехапа език. Не можеше да го изрече, ала той сякаш разбра.
— Останете там, където сте. Веднага ще информирам генерала. Ще ви изпратим специална част до десет минути — докато говореше, той се наведе към екрана и набра някакъв код на машината до него. После пак се обърна към Джелка: — Добре. Идват. Генералът ще се свърже пряко с вас. Останете до таблото — млъкна и си пое дъх. — Преди колко време стана?
— Преди около час — тя потрепери; опитваше се да не мисли за онова, което беше оставила там, горе. — Мисля, че вече са си отишли. Но там има… — преглътна сухо, след това се стегна и продължи — трябваше да го каже: — Там има трупове. Леля ми и чичо ми. И други. Не знам още кой — пое си дъх на пресекулки. Сълзите й отново напираха и й беше много трудно да се владее.
— Чуй ме, Джелка. Прави точно каквото ти казвам. В съседната стая за почивка трябва да има аптечка. Там ще намериш успокоителни. Вземи две таблетки. Само две. После се върни до таблото и остани там. Разбра ли?
Тя кимна и се отправи към съседната стая, но после спря и отново се обърна към екрана. Как така нямаше никого? Къде беше охраната? Всичко това й се виждаше твърде познато. Също като нападението над проекта „Жица в главата“ онзи път.
Внезапно й просветна. Това не приличаше на предишния път, когато я бяха нападнали. Това тук беше нагласено. Отвътре. Някой беше дал заповед на охраната да се изтегли. Някой от висшето командване.
Което означаваше, че трябва да се маха. Веднага. Преди да са дошли.
Щом се обърна и погледна към екрана, картината се смени. Появи се лицето на Ханс Еберт — небръснат, със зачервени очи. Бяха го вдигнали от леглото.
— Джелка? Ти ли си? Ела по-близо. Ела до таблото.
Като в транс тя се приближи и се втренчи в екрана.
— Стой на място. И не се тревожи. Веднага идвам при тебе.
Тя остана на място, скована от студена увереност. После, щом лицето му изчезна от екрана, протегна ръка и прекъсна връзката. И се разсмя — студен, мъчителен смях. След това, без да се оглежда, тръгна към транзита, влезе и натисна бутона за надолу.
Часът беше четири и десет, когато Толонен пристигна в имението на Еберт. Един от „козлите“ го посрещна и го заведе до кабинета. Поклони му се ниско, после с плътен гърлен глас помоли за извинение и отиде да доведе господаря си. Миг по-късно в стаята влезе друг „козел“ — по-висок и по-мършав от предишния, облечен безупречно. Той се приближи до маршала и го попита какво би желал да пийне.
— Нищо, благодаря — отговори Толонен, без да поглежда към съществото.
— Бихте ли желали да хапнете нещо, маршале?
Беше застанал съвсем близо, почти допираше лакътя му. Чуваше го как диша, долавяше тежкия мускусен мирис под финия одеколон.
— Не. А сега ме остави — отвърна той и му махна да си тръгва.
— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, ваша светлост? — настояваше „козелът“, сякаш нито беше чул какво му казва, нито беше забелязал жеста му.
Толонен се обърна, поклати глава и срещна червения поглед на съществото. Досега не беше забелязвал колко отблъскващи са тези създания; колко зловеща е тази комбинация от изтънченост и грубост.
— Съжалявам — той успя да овладее раздразнението си. — Но те моля, остави ме. Не искам нищо, уверявам те.
Проследи го с поглед до вратата и потрепери — чудеше се дали не идва тук за последен път; дали с това не свършва всичко между него и най-стария му приятел. Огледа се и се опита да се разсее — усещаше, че моментът се приближава все повече — ала това не му помогна: думите, които бе дошъл да каже, се въртяха в главата му непрекъснато като ужасна безмилостна литания.
Не му се наложи да чака дълго. Клаус Еберт си беше наплискал лицето с вода, бе наметнал халат и бе слязъл. Отвори вратата в дъното на стаята и тръгна към приятеля си усмихнат, с протегнати ръце.
— Ужасно рано ми се изтърсваш, Кнут, но както винаги си добре дошъл.
Еберт го притисна до себе си, после го пусна и се дръпна назад.
— Какво те води насам по това време, Кнут? Надявам се, че с тебе и семейството ти всичко е наред?
Толонен се усмихна уморено, трогнат повече от всякога от топлото и открито посрещане, но усмивката му бързо угасна. Трудно му беше да сдържа огорчението си. Кимна, след това успя да проговори:
— Когато ги оставих, бяха добре, Клаус.
Пое си въздух, после тръсна глава; мускулите на лицето му се стегнаха в гримаса.
— Репетирах думите, но не мога… — изпъчи гърди и се помъчи да се овладее. След това измъкна папката изпод изкуствената си ръка и я подаде на приятеля си.
Еберт се намръщи.
— Какво е това, Кнут?
Той се вгледа в приятеля си — разтревожен търсеше някакво обяснение, но не намери нищо. Плътните му устни се свиха недоумяващо, после той се обърна, приближи се до бюрото си, издърпа чекмеджето и извади оттам малък калъф. Седна, остави папката на голямото бюро, отвори калъфа, извади оттам чифт старомодни очила и ги нагласи на носа си.
Отвори папката и зачете.
Толонен се приближи и застана срещу него от другата страна на бюрото. Наблюдаваше лицето му, докато онзи четеше. Беше преписал цялата папка на ръка, със собствения си почерк, поемайки пряката отговорност за всичко.
След миг Еберт го погледна, присвил очи.
— Не разбирам, Кнут. Тук пише, че… — засмя се неловко, след това поклати глава, като през цялото време внимателно следеше Толонен. — Ти не би…
Наведе поглед, после веднага отново вдигна очи. Понечи да каже нещо, ала млъкна. По лицето му премина странна сянка — бореше се да проумее. Устните му се свиха; в очите му проблесна болка.
Толонен мълчеше, свил дясната си ръка в юмрук — ноктите се забиваха в меката длан, лицето му беше изкривено от болка. Чакаше.
Еберт пак сведе поглед, но сега ръката му съвсем очевидно трепереше, докато проследяваше думите. След малко се появи една сълза, стече се по носа му и капна на листа. Преобърна страницата и продължи да чете — целите му ръце и раменете му бяха започнали да треперят. Щом свърши, бавно затвори папката, свали очилата си и чак тогава погледна към Толонен. Очите му се бяха зачервили и насълзили, лицето му не беше същото.
— Кой още знае за това, Кнут?
Гласът му беше тих. В очите му нямаше омраза, нямаше обвинение — само дълбока, неизмерима болка.
Толонен преглътна.
— Ние тримата.
— А Ли Юан? Знае ли вече?
Толонен поклати глава.
— Това е семейна работа, Клаус. Става въпрос за твоя син. Човекът зад бюрото се замисли, после бавно кимна. На устните му се изписа мека, тъжна усмивка.
— Благодаря ти, Кнут. Аз… — ръцете му отново затрепереха. След това нещо вътре в стареца се скъса и лицето му се сгърчи, устата му се разтвори в беззвучен болезнен вопъл, челюстта му затрепери. Притисна длан към бюрото в опит да успокои треперенето, да овладее болката, която заплашваше да го разкъса.
— Защо? — промълви тихо най-сетне, втренчил умолителен поглед в маршала. — Имаше всичко… какво още е искал?
Толонен сви рамене. Нямаше отговор. Не го проумяваше.
В този миг вратата в дъното на кабинета се отвори. Един от „козлите“ се появи, понесъл поднос с питиета. Секунда-две Клаус Еберт не реагира, после се обърна и кресна на съществото:
— Изчезвай, изчадие проклето! Разкарай се!
„Козелът“ пребледня, след това се обърна и припряно излезе. От коридора се чу звън на счупено стъкло.
Еберт пак се обърна към маршала — дишаше тежко, лицето му беше тъмночервено.
— Колко време имам, Кнут? Колко време, преди да разбере Ли Юан?
Толонен потрепери. И двамата знаеха какво трябваше да се направи.
— Два дни — рече тихо той. — Мога да ти дам два дни.
Еберт кимна, после се облегна назад и притисна длани.
— Два дни — повтори сякаш на себе си, след това пак погледна към Толонен. — Съжалявам, Кнут. Съжалявам заради Джелка.
— Аз също.
Толонен го погледа още малко, после се обърна и си тръгна — знаеше, че не може да се каже нищо повече. Неговата роля свършваше тук, беше изпълнил дълга си, ала този път чувстваше всичко друго, но не и удовлетворение.