Усети как нещо вътре в него се втвърдява. Това беше неговият син. Това… същество. Изпусна дълга въздишка — гърдите го стягаха; след това пристъпи напред и кресна на двамата офицери:
— Вън, дяволите да ви вземат! Веднага! Преди да съм ви изхвърлил!
Този път не последва никакво колебание. Подскочиха като опърлени, врътнаха се и се изнесоха от стаята. Клаус се втренчи в хлопналата се зад тях врата, после се обърна към сина си.
— Нямаше нужда…
— Имаше и още как! — кресна той и забеляза как синът му трепна. — Викам те, а ти ми се извиняваш. А след това имаш нахалството да домъкнеш тук и твоите перчовци!
— Те са офицери… — прекъсна го Ханс, но старецът го отряза с рязък жест.
— Твоите… приятелчета — обърна се и погледна сина си в очите. Вече не прикриваше гнева си. — Да ги доведеш тук, Ханс! — процеди през зъби и посочи пода. — Тук, където влизаме само ние — пое си дъх, за да се успокои, после се върна до бюрото. Обърна се и погледна сина си.
Ханс беше извърнал глава и едва прикриваше раздразнението си.
— Е? Какво има, татко?
Произнесе го рязко, навъсено. Ханс хвърли поглед към баща си, след това отново изпъна рамене — цялото му поведение излъчваше вкиснатост, наглост, сякаш отговаряше на някой омразен висшестоящ офицер.
Значи дотук се стигна? — помисли си Еберт, загледан в сина си, без да помръдва. Погледна към папката и стисна челюсти. Нямаше нужда от солидно подплатените с документи доказателства на маршала. Всичко, което му беше нужно, беше там, пред него — виждаше го с просто око.
— Е? — настоя младежът. — Накара ме да зарежа дълга си, заплаши ме да ме лишиш от онова, което по право ми принадлежи, и обиди офицерите ми. Искам да зная защо, татко. С какво съм заслужил подобно отношение?
Еберт се разсмя горчиво.
— Сине — вложи в тази дума цялата ирония, на която беше способен, но всъщност го болеше; дълбока, всепоглъщаща болка и чувство за разбити илюзии, което заплашваше да го подлуди. Изправи се, направи няколко крачки, заобиколи сина си и застана зад него с гръб към вратата. — Какво си сторил, Ханс? Какво си сторил?
Младежът се обърна с лице към баща си, свил юмруци. Личеше си, че едва се владее.
— Да, какво съм сторил?
Еберт посочи към бюрото.
— Виждаш ли онази папка?
— Е? — Ханс дори не я погледна. — Можеше да ми я изпратиш. Щях да я прочета.
Еберт поклати глава.
— Не, Ханс. Искам сега да я прочетеш.
На лицето на младежа за миг трепна съмнение, след това то се проясни. Той кимна и се отправи към стола на баща си.
Еберт се приближи до вратата, врътна ключа и го пусна в джоба си.
Ханс четеше първата страница. Цялата кръв се беше отдръпнала от лицето му.
Защо? — запита се старецът за хиляден път през този ден. Но всъщност знаеше защо. От егоизъм. От алчност. От студен себичен интерес. Всичко това беше дълбоко вкоренено в сина му. Погледна го — виждаше двойно: виждаше едновременно и сина си, и някакъв непознат, седнал там, облечен в униформата на танга. И с горчивина осъзна откъде идва всичко това.
Берта — помисли си той. — Ти си рожба на Берта.
Ханс затвори папката. Известно време не каза нищо, втренчен в гладката повърхност на папката, после вдигна очи и срещна погледа на баща си.
— Значи… — промълви той. В погледа му имаше само трезва пресметливост — никаква вина, никакво съжаление, просто най-обикновена лукавост. — И сега какво, татко?
Еберт успя да сдържи отвращението си така, че да не проличи в гласа му:
— Не отричаш, така ли?
— Ще ми повярваш ли, ако отричам? — Ханс се облегна, вече успокоен.
Старецът поклати глава.
Ханс хвърли поглед към папката, след това отново погледна баща си.
— Кой друг знае освен Толонен?
— Бившият му лейтенант Хаавикко — Еберт бавно се придвижи в полукръг така, че отново да застане зад сина си.
— Значи тепърва ще съобщят на Ли Юан?
Еберт кимна.
Ханс като че ли отново доби увереност.
— Това е добре. Значи мога да тръгна оттук тази вечер — обърна се на стола и започна да следи как баща му бавно се приближава към него. — Мога да хвана някой кораб и да се скрия някъде из Колонизираните планети.
Еберт спря. Беше само на две-три крачки от сина си.
— Значи това искаш, така ли? Изгнание? Да се измъкнеш безнаказано?
Ханс се разсмя.
— А какво друго? Не мога да възразявам срещу това — и прокара пръсти по папката. — Ако остана, Ли Юан ще ме убие.