— Името, сър. Михаил Боден. Това беше името на един от заподозрените в убийството на фу джен Мейтланд преди шест години. Май едно време е била омъжена за подсекретаря Леман. Изгоряла в апартамента си. Запалителна бомба. Боден бил там малко преди смъртта й. Отпечатъкът от ретината му беше в камерата на вратата, оцеляла след пожара. Когато тя се появи пак, я сверих с визуалния образ, за да проверя дали човекът е същият. Както виждате, не е.
— Не… — Кар се изправи. Снимките бяха на двама съвсем различни мъже, ала отпечатъкът от ретината беше един и същи. — Но как така компютърът е позволил това?
— Явно единствената подробност, която трябва да съвпада стопроцентово, е отпечатъкът от ретината. Той е неизменен. Останалото — окосмяване по лицето, пропорцията между мускули и тлъстини на лицето — се променя с годините. Компютърът е програмиран така, че да не обръща внимание на тези изменения. Ако костната структура е в общи линии същата, компютърът го разпознава като едно и също лице.
Кар се разсмя.
— И знаеш ли кой е това?
Младият офицер се усмихна в отговор.
— Аз си чета документацията, сър. Това е Де Вор, нали?
— Да. И е влязъл в хсиен Залцбург преди двайсет-двайсет и пет минути, така ли?
— Да, сър.
— Добре. А ти следиш ли го?
— Тъй вярно, сър. Изпратил съм подире му двама от най-добрите ми хора.
— Чудесно.
Кар отново погледна досието. Само боговете знаеха защо Де Вор е допуснал такава елементарна грешка, но той я беше допуснал, така че слава на тях. Извади ръчния комсет от джоба си, набра комбинацията на Чен и щом се свърза с него, изхихика.
— Де Вор е, Чен. Като че го пипнахме. Този път май наистина го пипнахме!
Толонен беше приклекнал насред стаята. Бяха изнесли вече труповете, хората му си бяха свършили работата, ала стаята като че ли продължаваше да е изпълнена със смърт. Погледна към младия офицер — лицето му се бе изопнало от скръб, очите му се взираха в нищото.
— Трябваше да го убия… когато имах възможност — потръпна и впери поглед в едрите си квадратни длани. — Да знаех само каква пакост е замислил…
— Ще го проследим, сър. Ще го върнем тук — обади се офицерът, вперил поглед в маршала. Сиво-синкавите му очи бяха изпълнени с дълбока загриженост.
Старецът поклати глава и пак сведе очи. През последните няколко часа нещо в него се беше пречупило. Раменете му бяха прегърбени, ръцете му — и истинската, и изкуствената — немощно отпуснати на коленете му. Целият гняв, цялата сляпа ярост, която се бе разгоряла в него, бяха изчезнали. Нямаше как да поправи това. Младият офицер беше забелязал как гледаше старецът — когато се наведе и леко докосна жицата, стегната около врата на брат му, на лицето му имаше такава нежност и агония. Беше ужасно да гледа такива неща. Беше повече, отколкото можеше да понесе.
Младежът преглътна.
— Да ви донеса ли нещо, сър? — гласът му се беше превърнал в съчувствен шепот.
Толонен вдигна поглед към него — сякаш го виждаше за първи път. На устните му се появи лека усмивка — но това беше съвсем слаб проблясък на топлина сред пустинята на лицето му.
— Някакви новини?
Младежът поклати глава. От Джелка нямаше и следа. Сякаш се бе разтворила във въздуха. Може би беше мъртва, или пък Еберт в края на краищата я бе отмъкнал. Надяваше се да не е така. Но я нямаше никъде в Града. Осемнадесетчасовото претърсване не се беше натъкнало на никаква следа от нея.
Отиде във всекидневната и се върна след малко с две чаши бренди.
— Заповядайте — подаде едната на маршала. — Това ще ви помогне.
Толонен взе чашата, втренчи се в нея, после я пресуши на един дъх. Безизразно погледна към младежа.
— Много ми беше трудно да кажа на Ли Юан — широкото му чело се набърчи. — Чувствах, че съм го провалил. Че съм го предал. Ужасно беше. По-лошо от смъртта на Хан Чин. Много по-лошо.
— Не сте виновен вие…
Толонен срещна погледа му за миг, после извърна очи и поклати глава.
— Ако не съм виновен аз, то кой? Аз знаех и не предприех нищо. А това… — устата му се изкриви, юмруците му се свиха. Дълбоко си пое дъх и отново вдигна очи. — Това е резултатът.
Младият понечи да отговори на маршала, да му каже нещо, с което да облекчи болката на стареца, и точно тогава сигнал от три тона отекна в главата му. Имаше новини. Присви очи и се заслуша, след това се усмихна. Усмихна се чак до ушите.
— Какво има? — Толонен се изправи на крака.
— Обажда се Вилянен от Якобстад. Нареди ми да ви съобщя, че Джелка е при тях. Жива и здрава.
Джелка беше застанала в края на стария каменен вълнолом и го чакаше. Вълните се разбиваха в скалите отсреща. Над нея оловносивото небе беше изпълнено с огромни купчини от буреносни облаци, черни и заплашителни.