Същата нощ Джелка сънува сън. Небето натискаше главата й — твърдо и непроницаемо. Гласове посягаха към нея с ръце от назъбен метал и скърцаха в стихиен гняв. Беше тъмно — мрак, обгърнат в пурпур. Беше сама на напукания склон, а бурята бушуваше навсякъде — и в последното ъгълче на земята.
Всеки път, когато блеснеше светкавица, тя усещаше как през нея от глава до пети минава тръпка, остра като разцепен лед. А щом изревеше гръм, той отекваше в костите й и избухваше толкова внезапно, че я втрисаше.
През мрака към нея се приближаваше кулата — пронизителните проблясъци на светкавиците разкриваха как се приближава все повече; очите й — като счупени прозорци, дървените й паешки крака неумолимо се сгъваха и протягаха; идваше все по-близо и по-близо.
Тя стоеше, неспособна да се помръдне, и я гледаше как идва. Изглеждаше злокобна, зла, от черната й уста стърчаха раздробени кости. Чуваше я как сумти и хъхри, докато се влачи тежко през изровената неравна земя. Идваше все по-близо и по-близо, катереше се по хълма, на който стоеше тя, напипваше пътя си в мрака.
Внезапно проблесна светкавица и я видя — беше вече съвсем близо и се кикотеше с ужасен смях, кривата й уста алчно се хилеше насреща й. Дъхът й беше гнил и лъхаше чак до върха на хълма. Мирисът на самата гнилост.
Щом мракът отново я обгърна, тя изкрещя — разбра, че е загубена. Викът й прокънтя по-силен от бурята и после настъпи тишина. В тишината бавно се запроцежда светлина, като че ли нейният вик бе пропукал мрака по шевовете.
Нещата заприличаха на сенки. Кулата беше спряла. Издигаше се там долу, недалече от нея. Чуваше я как хъхри, как сякаш си шепне със страховит глас. Внезапният й вик я беше стреснал. След това, докато се взираше в полумрака, земята между нея и кулата се пропука и разтвори. За миг остана тиха и неподвижна, а после от черната й уста изпълзя нещо малко и черно. Малко прегърбено създание с очи, които горяха като въглени. Мократа му черна кожа блестеше с някаква вътрешна светлина, крайниците му бяха къси, ала силни, сякаш бе прокопало пътя си до повърхността. Тя го гледаше как се изправя на крака и с лице срещу кулата. В едната си ръка държеше стъклен кръг, поръбен със сребро. Издигна го пред себе си и тръгна напред.
Светлина проблясваше по кръга и там, където лъчите докосваха кулата, разцъфваха яркочервени пламъци. Кулата пищеше и се препъваше назад, но малкото черно същество продължаваше да върви напред, лъчите блестяха по кръга, а малките огънчета се разгаряха.
Кулата се обърна със скърцане и се втурна да бяга; тънките й крака непохватно пружинираха. Гъст черен дим се виеше над нея и се събираше в плътен слой под твърдото небе. Шумът и трясъкът от пожара бяха оглушителни. Пукот и скърцане изпълваха ярката тишина.
Съществото се обърна и я погледна. Беше отпуснало стъклото. Очите му изглеждаха едновременно добри и тъжни. Сякаш гледаше право през нея, погледът му стигаше до костите и мрака отвъд костите.
Тя също го гледаше, а мракът бавно започна да се завръща и да изпълва пространството между небето и напуканата, разлюляна земя, докато най-накрая виждаше само пламтящата в далечината рухнала кула и — толкова близо, че усещаше топлината им — два огнени скъпоценни камъка сред меката, светеща плът на създанието.
И както го гледаше, то й се усмихна и й се поклони. После с бързи, плавни движения се върна при пукнатината и се плъзна надолу, в подземния мрак.
Осемнайсет часа Де Вор не беше спирал — продължаваше все по-нататък и по-нататък, сякаш знаеше, че единственото му спасение е в полета. Маските му бяха в най-добрия случай прозрачни и погубваше стари приятелства със заплашителна скорост, но през цялото време Кар го следваше по петите. После изведнъж го беше загубил. В Данциг. Можеше да свърши там, ако Де Вор не беше станал твърде небрежен. Защото за втори път в един и същи ден бе използвал една и съща идентичност.
Кар бе програмирал компютъра на охраната, следящ преминаващите, да проследи всички известни предишни самоличности на Де Вор — осем на брой — със специален приоритет. Ако Де Вор използваше някоя от тях, алармените звънци щяха да започнат да звънят. Шанс почти нямаше и никой не очакваше това да даде някакъв резултат, но не щеш ли, даде. Ден след като Кар изгуби следата, Де Вор се издаде. Звънците звъннаха заради някой си Йозеф Ганц, преместил се нагоре по нивата с един асансьор в Амстердам. Случаен патрул проверил документите му за самоличност и го пуснал, без да знае за „засадата“.
Кар пристигна там след по-малко от час. Чен го чакаше заедно с цял батальон от силите за сигурност. Беше запечатал всички околни проходи и бе поставил стража на всеки вход на транзитните асансьори. Бързите ленти бяха спрени. Бяха готови да влязат вътре.