Част II: лятото на 2208 г.
Бялата планина
„Чи Кан Цу попитал Конфуций за властта: — Какво би си помислил, ако, за да се приближа повече към онези, които притежават Пътя, аз трябва да убия онези, които не следват Пътя?
Конфуций отвърнал:
— Ако упражняваш властта си, защо трябва да убиваш? Просто повикай доброто в себе си и простият народ ще бъде добър. Добродетелта на благородника е като вятъра; добродетелта на малкия човек е като тревата. Ако вятърът повее над тревата, тя със сигурност ще се огъне.“
„Цялата война се основава на измамата.“
Глава 15
Между светлината и сянката
Чен беше коленичил търпеливо пред огледалото. Наведената над него Уан Ти решеше косата му и я разделяше на снопчета. Той наблюдаваше как тя върза три от тях на темето му — пръстите й опитно и сръчно завързваха малките възелчета. После погледна отражението му, усмихна се и започна да сплита четвъртото в спретната, стегната плитка. Както винаги той се изненада от силата на ръцете й, от сръчността им и се усмихна. Добра жена беше тя. По-добра не би намерил.
— За какво си мислиш? — попита тя. Пръстите й подхванаха второто снопче, а очите й срещнаха неговите в огледалото.
— За това, че на мъжа му трябва жена, Уан Ти. И че ако всички мъже имаха жени, добри като моята, светът щеше да е по-хубаво място.
Тя се разсмя с мекия си, леко дрезгав, селски смях, който, също както толкова много други неща, които правеше, го караше да усеща дълбоко в себе си топлина. Чен сведе за миг очи и се замисли. Преди да я срещне, той беше мъртъв. Или все едно мъртъв. Там долу, под Мрежата, той просто беше съществувал, бе я карал ден за ден като гладен призрак, несвързан с нищо и пълен с тъга.
А сега? Той се усмихна и погледна издутия й корем в огледалото. След месец, най-много месец и половина щеше да се роди четвъртото им дете. Момиче, така казаха докторите. Второ момиче. Той потрепери и леко извърна глава — опитваше се да погледне подаръка, който й беше купил едва предния ден, но тя го дръпна за косата.
— Не мърдай. Само минутка и готово.