Той се усмихна и я остави да довърши прическата му.
— Готов си — тя отстъпи назад доволна. — А сега си облечи туниката. На леглото е, току-що я изгладих. След малко ще дойда да ти помогна да си обуеш клина.
Чен понечи да възрази, но тя вече беше тръгнала да нагледа децата. Чуваше врявата им от всекидневната — гласовете им надвикваха тривизора. Вторият му син, шестгодишният Ву, се караше с „бебето“ на семейство Чан Хсин, дразнеше го — често го правеше.
Чен се разсмя. Всичко вървеше добре. Не, помисли си той, никога не бе вървяло по-добре. Сякаш боговете го бяха благословили. Първо Уан Ти. После децата. А сега — всичко това. Огледа новия апартамент. Имаха осем стаи. Осем стаи! И само на четири пресечки от централата в Бремен! Разсмя се учудено, сякаш всеки момент можеше да се събуди и да се намери пак там, под Мрежата, и докато е спал, всепроникващата воня е изпълнила ноздрите му, а някаква бледа сляпа буболечка е пропълзяла по тялото му. Преди време да се измъкне от този ад беше единствената му амбиция. А всичко това — този апартамент в горната третина на Града, на ниво 224, който беше наел — изглеждаше толкова далече от него, колкото и звездите на среднощното небе.
Затаи дъх, потънал в спомена, след това поклати глава. Онзи миг на покрива на солариума — колко време беше минало оттогава? Десет години? Не, дванайсет. И все пак си го спомняше, сякаш беше вчера. Онази гледка — звездите, покритите със сняг планински върхове на лунната светлина. И после — кошмарът на дните, които последваха. И все пак — ето го тук, не мъртъв като спътника си Као Джиян, а жив: човек на танга, награден за своята вярност.
Надяна туниката си, след това се погледна в огледалото. За първи път обличаше лазурносинята церемониална дреха и се чувстваше неловко.
— Къде е онзи негодник Као Чен? — попита образа си. Забеляза колко странна изглеждаше косата му, сплетена така, колко странно стоеше плоското му, обикновено лице из тези елегантни дрехи.
— Много си хубав — обади се Уан Ти от вратата. — Трябва по-често да обличаш парадната си униформа, Чен. Отива ти.
Той притеснено попипа емблемата на гърдите си, проследи формата на младия тигър — символ на чина му като капитан от силите за сигурност на танга — и поклати глава.
— Неудобно ми е, Уан Ти. Чувствам се прекалено изтупан. Дори косата ми…
Дълбоко си пое въздух, след това пак поклати глава. Не трябваше да се оставя Уан Ти да го убеди да си сложи имплантите. През целия си съзнателен живот беше доволен от бръснатата си глава, носеше голотата й като емблема, но този път бе отстъпил пред настояванията й — знаеше колко малко иска тя от него. Вече бяха минали четири месеца от операцията, чрез която се бе сдобил с гъста, дълга, блестяща черна коса. На Уан Ти й хареса от пръв поглед, разбира се, и известно време това му стигаше, но сега недоволството му отново изплува на повърхността.
— Уан Ти… — започна той и млъкна.
Тя се приближи, докосна ръката му. Усмихна се — личеше си колко се гордее с него и това го караше да се чувства неловко.
— Какво има, съпруже?
Нищо… — отговори той. — Няма нищо…
— Тогава стой и не мърдай. Ще ти обуя клина.
Жената се беше навела над отворения канал и се опитваше да нагласи настройката, когато Лайден, по-възрастният от двамата мъже от силите за сигурност, й донесе купа ча. Тя остави телта, погледна го и смъкна запретнатите си ръкави.
— Благодаря — каза тя тихо и отпи от димящата купа.
— Колко още, Чи Ли?
Юе Хао вдигна очи в отговор на фалшивото име, изписано върху табелката на гърдите й, и се усмихна. Усмивката й беше прекрасна — топла, открита усмивка, която преобрази обикновеното й, доста тясно лице. Щом като старият страж я видя, неволно се усмихна в отговор, после се извърна притеснено. Тя се разсмя — знаеше го какво си мисли — но в смеха й нямаше никаква подигравка и когато той се обърна обратно, все още изчервен, също се смееше.
— Ако ми беше дъщеря… — подхвана той.
— Продължавай. Какво щеше да направиш? — тя все още се усмихваше, но усмивката й бе по-недоловима, а в погледа й се прокрадваше неподправено любопитство. Без да се извръща, вирна глава и прокара ръка през тъмната си къса коса.
— Кажи ми, Волфганг Лайден. Ако ти бях дъщеря… — и отново се разсмя, сякаш не го беше казвала вече десетки пъти.
— Ами… щях да те заключа вкъщи, момичето ми. Така щях да направя!
— Първо ще трябва да ме хванеш!
Той я погледна и мрежата от бръчки около очите му за миг се очерта рязко на ярката светлина на лампите. След това кимна и рече по-тихо:
— Ще те хвана, ще те хвана.
След като приключиха с обичайния си вечерен ритуал, те млъкнаха. Тя изпи чашата си, свали ръкавиците и се захвана отново за работа, приведена над канала. Той коленичи наблизо и загледа как сръчните й ръце пипат по стегнатата плетеница от нишки с жицата и търсят слаби сигнали.