— Да, различни сме! — Васка се наведе към нея и тя усети дъха му на бузата си. — Различни сме, защото искаме да го разрушим. Да го сравним със земята и да стъпим отново на нея.
Това си беше почти обида. Като че ли тя би могла да забрави — тя, която беше в движението цели пет години повече от това… това хлапе! Нито пък тя беше искала да каже точно това. И те бяха отрязани. И те бяха прекарали живота си вътре в машината. Ами ако само си мислеха, че са различни?
Канеше се да му отговори, но Ерика се наведе напред и я докосна по ръката.
— Колко още, Чи Ли? Схванах се вече!
Вярно беше. Тук беше твърде тясно — централната подутина не беше предвидена за трима души.
— Поне още пет — тя покри дланта на Ерика със своята. Харесваше я въпреки недостатъците й, но Васка… Васка беше голяма досада. Беше срещала такива като него и преди. Верни и предани. Фанатици. Те използваха идеологията на Ю като заместител на собствената си мисъл. Останалото бяха общи приказки. Лайна и вода. Тесни тръби. Това бяха лафовете на старата Пин Тяо-интелигенция. Сякаш някой трябваше да й го напомни.
Затвори очи за миг и се замисли. Тримата бяха екип едва от месец и половина — първите трима от обучените в това, което наричаха „асимилация“. Васка, Ерика — те се казваха така, колкото и тя се казваше Чи Ли — името, изписано на табелката на гърдите й. Това бяха имена на мъртъвци от службата по поддръжката — мъже и жени, чиито самоличности Ю бе откраднала за свои цели. Тя никога нямаше да научи истинските им имена. Те бяха непознати, доведени от други клетки на Ю за тази мисия. След като приключеха тук, вече никога нямаше да ги види.
Тази система беше необходима и вършеше работа, но си имаше недостатъци. От самото начало Васка я бе предизвикал. Не беше го казал открито, но си личеше, че отхвърля нейното ръководно положение. Макар и да се предполагаше, че между мъжете и жените в движението съществува равенство, все още се очакваше лидерите да са мъже — онези, които действат и мислят, онези, които определят политиката и вземат решенията. И Васка беше от тези, които го очакваха. Не беше стигнал до открито несъгласие, но нещата вървяха нататък. Беше кисел, цупеше се, заяждаше се. Тя бе принудена отново и отново да му дава недвусмислени заповеди. А той на свой ред бе поставил под въпрос верността й към каузата и към основната догма на Ю-идеологията. Беше ги поставил под въпрос и най-накрая тя самата в миговете си на спокойствие бе започнала да се пита: „Вярвам ли в онова, което върша? Вярвам ли във видението на Мах за новия ред, който ще се възцари, след като веднъж изравним Града със земята?“ И въпреки че вярваше, сега й беше по-трудно от всякога да го каже — сякаш подобно лицемерие би я поставило на едно равнище с Васка.
Известно време се чуваше само дишането им и слабият, несекващ шум на животоподдържащите системи. После — забележката му беше предшествана от неприятен многозначителен смях — Васка отново се обади:
— Та как, казваш, е твоят човек, Чи Ли? Как е… Волф-ганг? — произнесе името на по-възрастния мъж така, че то прозвуча като незначително и абсурдно.
— Затваряй си устата, Васка! — Ерика прекъсна внезапното натрупване на напрежение. След това се наведе по-близо до Юе Хао и й прошепна: Отвори капака. Хайде да погледнем. Като че ли вече е време.
Юе Хао се усмихна в тъмното, благодарна на Ерика за намесата, после се обърна и откачи куката. В претъпкания мрак нахлу светлина и освети наблъсканите им едно до друго тела.
— Какво виждаш?
Известно време светлината й се струваше твърде ярка. След това, когато очите й се нагодиха към нея, тя забеляза, че вижда долу Главната улица — намираха се на около петдесет-шейсет чи над нея. Беше късно и тълпите вече се бяха разкарали — по Главната се мотаеха само шепа гуляйджии и един-двама работници, тръгнали да застъпват нощна смяна. Юе Хао погледна по-нататък, към малката вратичка вляво в дъното на Главната. Оттук едва се виждаше, но щом я различи, на вратата се показа фигура и вдигна ръка.
— Той е! — прошепна тя нервно. — Васка, давай. Искам този асансьор да е подсигурен — щом го отправи, се вгледа в женското лице със силни, изразителни черти, близо до нейното. — Е? Какво ще кажеш?
Ерика се замисли, след това кимна. Напрегната, стегната усмивка проясни лицето й.
— Ако е като последния път, имаме трийсет минути, четирийсет — отвън. Достатъчно време да подсигурим мястото и да подготвим нещата.
— Добре. Давай тогава да мърдаме. Втора такава възможност никога няма да ни се отвори.