— Това не бива да се допуска.
— Не. Но заплахата да разобличим Ван би могла да се окаже по-силна от самото разобличаване. Ако е така, можем да го използваме в наша полза.
Цу Ма сбърчи нос.
— Искаш да кажеш, да се пазарим?
Ли Юан се разсмя — твърд, ясен смях.
— Чак пък такава изтънченост! Не, искам да ти кажа, че ще изнудим копелето. Ще го принудим да ни даде онова, което искаме.
— Ами ако не успеем?
— Ще го даде, ще го даде. Както на всички ни, така и на него му харесва да бъде танг. Освен това той знае, че е твърде слаб, а приятелите му в Съвета не са подготвени за подобна война. О, ако го принудим, ще се бие, но само ако му се налага. Междувременно той си играе игричките и си клати краката, надявайки се да се облагодетелства от нашите провали. Но този път се издъни. Този път ще го притиснем.
Цу Ма кимна.
— Бива. Но как смяташ да използваш онова, което знаеш?
Ли Юан се загледа навън.
— Първо трябва да оставим нещата да си текат. Хсиян Шао-ер ще се среща с братовчед ни Ван в имението му в Тао Юан след час. Моят приятел от къщата на Ван ще присъства на събранието. До довечера ще знам какво е станало. И утре след Съвета можем да атакуваме Ван с онова, което знаем. Искам да кажа, ако стане нужда. Ако вече не сме постигнали онова, което искаме, по други, по-преки начини.
— Ами твоят… приятел! Безопасно ли е за него? Не мислиш ли, че Ван би могъл да заподозре, че в дома му има шпионин?
Ли Юан се разсмя.
— Точно тук е хитрината. Уредих да арестуват Хсиян Шао-ер, щом се върне вкъщи. Ще изглежда така, сякаш той е… изпял информацията. И наистина ще я изпее.
Цу Ма кимна замислено.
— Добре. Да се връщаме тогава. От всички тези приказки страшно огладнях.
Ли Юан се усмихна, после се огледа и още веднъж забеляза красотата на сенчестата клисура, хармонията на дърветата, скалите и водата. И все пак на тази красота нещичко не й достигаше.
Стисна гладкото дърво на парапета и се загледа в огромната скала с форма на сърце, която се издигаше твърда и веществена в средата на потока, и усети как през него премина лека тръпка. Това място и утринната светлина му внушаваха чувството на огромен покой, на единение с всичко, което го обкръжаваше, и все пак в същото време го изпълваше с кипяща смес от страхове, очаквания и надежди. И тези чувства, които протичаха като потоци близнаци във вените му, го караха да се усеща странно, дистанциран от себе си. Да бъдеш отпуснат и все пак да чувстваш такава нервност — не беше ли странно? И все пак не беше ли това състоянието, в което се намираше всичко? Не учеше ли на това великото Тао? Може би, но рядко му се случваше да го чувства толкова мощно в кръвта си.
Също като водно конче, което се носи над повърхността на поток.
Цу Ма го гледаше от моста.
— Юан? Идваш ли?
Ли Юан се обърна — за миг умът му беше отвлечен от пейзажа, — после кимна едва-едва, отдръпна се от парапета и тръгна след приятеля си.
А може би покоят никога не идваше. Може би също като живота и той беше само една илюзия, както са твърдели древните будисти. Или пък беше заради самия него. Може би собственият му живот беше неуравновесен. На моста той се обърна назад и забеляза как огромният бял водовъртеж се стича в черното, как скалата успокоява и канализира бясната му енергия.
След това се обърна и тръгна под сенките на дърветата, а тъмният образ на скалата се бе забил в мислите му.
Беше пладне и небето над Северен Хунан беше ясносиньо, без нито едно облаче — небето на ранната пролет. В градината на двореца в Тао Юан Ван Со-леян седеше на висок трон и небрежно посягаше към купичките с деликатеси на масичката до себе си, докато изслушваше мъжа, застанал с наведена глава пред него.
Тронът беше монтиран върху древна носилка — дългите й дръжки бяха извити като гневни дракони; дебелата основа беше във формата на карта на древното Средно царство, преди светът да се промени. Ван бе накарал да го отнесат в самото сърце на градината — отдясно се издигаше изящната бяла триетажна Пагода на дълбокото значение, а отляво — потокът с осемте елегантно извити моста, отчасти скрити от погледа от редицата от древни хвойни.
От едната му страна в сянката на хвойните бе застанал Сун Ли Хуа, наскоро издигнат в майстор на императорското домакинство — скръстил ръце в сиво-синкавите си ръкави, навел глава, очакващ заповедите на господаря си.