Хсиян поклати глава.
— Не, чие хсия. То беше иззето при нападение над едно от предприятията на ши Бердичев. Силите за сигурност на покойния ви баща предприеха това нападение, мисля, ала веществото…
— Е било унищожено, така ли? — безцеремонно го прекъсна Ван. — Но кажи ми, братовчеде, ако съществуваше — ако беше останало известно количество от това вещество и вероятно се съхранява някъде незаконно, пристъпвайки Едикта — ти какво щеше да правиш с него?
Отново беше прекалено прям. Хсиян отново се дръпна назад като уплашен кон. Ала желанието за отмъщение — тази изгаряща жажда вътре в него да си върне за унижението, на което го беше подложил Ли Юан — го накара да продължи. Заговори бързо, нервно, искаше да каже всичко, преди да му е минал куражът:
— Имам намерение да организирам парти, чие хсия. В чест на официалния рожден ден на Ли Юан. Той, естествено, ще приеме, а жените му ще го придружат. Точно там ще им пробутам веществото.
Ван Со-леян се бе навел напред и го слушаше внимателно. Сега се облегна назад и се разсмя.
— Искаш да кажеш, те ще си седят и ще си траят, а ти ще им го натикваш с лъжицата в гърлото?
Хсиян раздразнено заклати глава.
— Не, чие хсия. Аз… ще сипя веществото в питиетата им.
— О, естествено! — Ван отново избухна в смях. — Ами ше ту, официалният „дегустатор“ — той какво ще е правил през цялото това време?
Хсиян сведе поглед, преглъщайки очевидния си гняв, предизвикан от подигравките на Ван Со-леян.
— Казаха ми, че това вещество няма вкус, чие хсия. Че дори ше ту не би могъл да установи присъствието му.
Ван се наведе напред — изведнъж беше станал по-отстъпчив. Погледна към Су Ли Хуа, после — отново към Хсиян Шао-ер и се усмихна.
— Нека да изясним всичко докрай, Хсиян Шао-ер. Онова, което ми предлагаш, е аз да те снабдя със специално вещество — нелегално вещество — което ти ще сипеш в питиетата на трите съпруги на Ли Юан. Вещество, което ще спре тяхната овулация.
Хсиян преглътна тежко, после кимна.
— Така е, чие хсия.
— Ами ако нашият млад приятел се ожени пак?
Хсиян се разсмя нервно.
— Чие хсия?
— Ако Ли Юан разкара тези трите и се ожени отново?
Хсиян зяпна.
Ван поклати глава.
— Няма значение. Поне засега, ако планът ти се задейства, Ли Юан ще бъде лишен от синове. Те ще са убити още преди да се родят, нали така?
Хсиян потръпна.
— Както той уби моите, чие хсия.
Не беше съвсем вярно. Синовете на Хсиян се бяха самоубили. Или поне се бяха разболели от ян мей пин — болестта на върбата и сливата, което беше плъзнала сред Низшите фамилии след онова забавление в имението на Хсиян. Ако Ли Юан бе помогнал на синовете на Хсиян да завършат безсмисления си живот с някой и друг ден по-рано, то това по-скоро му правеше чест. Те и без това си бяха обречени. Но тази софистика не интересуваше Ван. Интересуваше го само как би могъл да използва всичко това. Чувството за унижение на Хсиян го правеше полезен — почти идеалното средство да се докопа до Ли Юан. Почти.
Ван Со-леян се наведе напред и протегна десница. Матовочерната повърхност на Юе Лун, кръга на властта, обхващаше като седло показалеца му.
Хсиян се втренчи неразбиращо в пръстена, после срещна погледа на Ван, коленичи бързо и притегли пръстена към устните си веднъж, два, три пъти, а след това го пусна и продължи да стои с наведена глава пред танга на Африка.
Кар беше готов за срещата — измит и облечен в чиста униформа. Извърна се от мивката и погледна нататък. Мари беше в другата стая и се оглеждаше в голямото огледало. На светлината на лампата кожата й имаше цвят на слонова кост, а щом се наведеше, на гърба й изпъкваше дългата линия на гръбнака й.
Известно време не помръдна — гледаше я. Обля го лека радостна тръпка. Тя беше толкова силна, така идеално оформена. Усети как плътта му се раздвижва, засмя се тихо и се приближи до нея.
Затвори очи и я прегърна откъм гърба — топлата мекота на кожата й, това усещане за коприна над стоманата го опияняваше. Тя се обърна и се сгуши в прегръдките му. Лицето й се вдигна към неговото за целувка.
— Трябва да тръгваш — усмихна се тя.
— Така ли?
— Да, трябва. Освен това не ти ли омръзна вече?
Той поклати глава и се усмихна още по-широко.
— Не. Но си права. Трябва да вървя. Много работа ме чака.
Загриженост смени усмивката й.
— Трябваше да поспиш…
Той се разсмя.
— Щеше ли да ме оставиш?
Тя поклати глава.
— Не. Нито пък аз бих могъл да заспя, когато си до мене.