— И това време ще дойде…
Той се разсмя.
— Може би. Не мога да си го представя, но…
Тя вдигна ръка.
— Вземи.
Той взе от нея двете хапчета и ги глътна. Щяха да го държат буден и нащрек още около петнайсет часа — достатъчно, за да си свърши работата. После щеше да спи. Ако тя го оставеше да спи.
— Важно ли е? — в гласа на Мари се прокрадна нотка на любопитство.
— Това е задача на танга — загадъчно отговори той с каменно лице, след това се разсмя. — Трябва да се научиш на търпение, любов моя. Аз си имам задължения… е, те невинаги са приятни…
Тя допря пръст до устните му.
— Разбирам. А сега върви. Аз съм тук и ще те чакам да се върнеш.
Той се отдръпна от нея, обгърна раменете й леко с длани, после се наведе и целуна гърдите й.
— Дотогава…
Тя потръпна, след това пак се прилепи към него, вдигна се на пръсти и го целуна по носа.
— Внимавай, любов моя, каквото и да става.
— Добре, майор Кар. Можете да махнете превръзката от очите си.
Кар се огледа с истинска изненада.
— Къде сме? На Първо ниво?
Прислужникът сведе глава с уважение, но се усмихваше. Беше твърде предпазлив, беше натрупал твърде много опит в служба на господаря си, за да го хванат с такъв примитивен номер за измъкване на информация, но усещаше, че въпреки превръзката на очите Кар е схванал, че го водят надолу, а не нагоре.
— Ако ме последвате…
Кар се усмихна и тръгна след него, поразен от изяществото на стаите, през които преминаваха. И през ум не му беше минавало, че подобен лукс съществува тук, точно под Мрежата, но всъщност не беше чак толкова за учудване. Беше чул доклада за „Обединените бамбуци“; видял бе финансовите оценки за последните пет години. С годишен оборот сто и петнайсет милиарда юана Дебелия Вон, големия шеф на „Обединените бамбуци“, можеше да си позволи подобни луксове. Въпреки това беше неочаквано да ги намери на подобно място. Все едно да намериш оазис на Марс.
Кар погледна надолу и забеляза, че мозайката на пода е отражение на тази на тавана. Девет дълги дебели бамбукови пръчки бяха стиснати от една-единствена огромна длан и бледожълтият цвят на пръчките и ръката контрастираше на яркото смарагдово-зелено на фона. Кар се усмихна — беше се сетил колко често е виждал този символ на лентите на главите на мъртъвци, заловени при засади на силите за сигурност, или върху опаковката на контрабандни стоки, изкачили се нагоре от Мрежата. А сега той щеше да се срещне с главата зад стоманената длан — със самия 489.
Прислужникът беше спрял. Сега отново се обърна с лице към Кар и се поклони ниско.
— Простете, майор Кар, но трябва да ви оставя тук. Ако обичате, влезте, господарят ми след малко ще дойде.
Кар премина през едно удобно мебелирано антре и влезе в дълга просторна галерия с кръгли врати и от двата края. Тук на срещуположните стени бяха изложени знамената на трийсет и повече низши Триади, които „Обединените бамбуци“ бе завладял или асимилирал през вековете. Кар тръгна покрай тях и спря пред последното знаме.
Протегна ръка и внимателно, леко докосна древната коприна — знаеше, че това знаме е много по-старо от всички изложени тук. Пауново-синята коприна беше избеляла, но златният триъгълник в средата все още притежаваше нещо от едновремешния си блясък. На синия фон край всяка от страните на триъгълника беше избродирана дума на хан; времето бе преобразило първоначалното червено на йероглифите в мътно бежово-кафяво като древни петна кръв. Той потрепери, после тихо произнесе думите на глас:
— Тиан. Нан джен. Ту.
Небе. Човек. Земя. Обърна се и спря на място — беше забелязал фигурата, застанала от вътрешната страна на кръглата врата в дъното на галерията.
— Тихо стъпвате, Вон И-сун. Като птичка.
Дебелия Вон се усмихна, след това се приближи — обутите му в платнени пантофи крака се движеха съвсем безшумно по плочките.
— Радвам се да ви видя, майор Кар. Доброто ви име ви изпревари.
В противоположност на всички очаквания Дебелия Вон изобщо не беше дебел. Точно обратното — беше стегнат и жилав и в копринените си дрехи в прасковен цвят и белите гамаши приличаше повече на преуспял бизнесмен от Първо ниво, отколкото на пословично бесния бос на една от седемте най-големи Триади в Град Европа. Кар беше чел досието на Вон и бе виждал негови холограми; въпреки това откри, че е неподготвен за тихия учтив глас на този човек, за изтънчеността, която излъчваше.
— За мене е чест, че се съгласихте да се видим, Вон И-сун. Да бъдат хиляда пъти благословени синовете ви.
— И вашите, майоре. Разбрах, че сте младоженец. Казват, че жена ви била хубава и силна — усмивката на Вон стана по-широка. — Радвам се за вас. Предайте й най-дълбокото ми уважение. В тези нерадостни времена мъжът има нужда от силна жена до себе си, нали?