— През щаба.
Каза го без колебание — знаеше, че е трябвало да бъде толкова високо по йерархичната верига. Никой друг не би могъл да оформи нещата по този начин. Да запечаташ цяла палуба — за това се искаше сила. Повече, отколкото притежаваха Пин Тяо.
Ли Шай Тун отново се извърна назад, следвайки собствените си мисли. Може би Юан беше прав. Може би точно сега беше време да действат. Да сложат жици в главите на всички. Да ги контролират като машини. Но инстинктът му се противеше. Беше се държал настрана от ранните етапи на Проекта. Дори и това — това безчинство — все още не можеше да го накара да промени решението си.
— Лошо, Кнут. Щом не можеш да се довериш на собствените си ръце, когато си бръснеш врата…
Толонен се разсмя — къс, горчив лай.
Старият танг се обърна.
— Ти обаче се справяш, Кнут — той се усмихна. — На тебе поне ти вярвам.
Маршалът срещна погледа на господаря си, трогнат от думите му — знаеше, че това е нещото, което оформя живота му и му придава смисъл: да има уважението на този човек, пълното му доверие. Без да мисли, той коленичи в краката на Ли Шай Тун.
— Ще открия този човек и ще се справя с него, чие хсия. И мой собствен син да беше, пак ще го довърша.
В същото това време на другия край на света Ли Юан вървеше по една от пътеките в Тонджиян. Усещаше аромата на цъфналите ябълки и сливи, а под тях — по-острия и по-сладък мирис на черешите. Ароматът му напомняше, че отдавна не е идвал тук; и колко малко неща са се променили, докато го е нямало.
На върха на терасата спря и огледа долината, широкото мраморно стълбище, което се спускаше към езерото. Щом я видя, се усмихна — там, от другата страна на езерото — разхождаше се между дърветата. Известно време просто я гледаше — сърцето му беше започнало да тупти по-бързо още щом я зърна — после заслиза надолу, като прескачаше по две-три стъпала наведнъж.
Когато тя се обърна, той беше само на няколко крачки от нея.
— Ли Юан! Не ми каза, че…
— Съжалявам, аз… — но думите утихнаха, щом забеляза колко се е закръглила, колко кръгъл е коремът й. Вдигна поглед, срещна за кратко нейния и пак погледна надолу. „Маят син — помисли си той. — Моят син.“
— Добре съм.
— Изглеждаш прекрасно — той я прегърна и усети колко много време е изминало, откакто я е прегръщал за последен път. Но сега внимаваше и бързо я пусна. Хвана ръцете й и се учуди колко мънички бяха, колко изящни. Беше забравил.
Не, не го беше забравил. Просто не си го спомни.
Засмя се тихо.
— Колко още остава.
Тя отмести поглед.
— Вече мина повече от половината. В седмия месец съм.
Той кимна, после докосна кръглия й корем — усети колко твърдо е тялото й под коприните — като зрелите плодове в клоните над тях.
— Чудех се… — започна тя и отново го погледна, след това млъкна и наведе глава.
— За какво си се чудела? — попита той, без да откъсва очи от нея. Внезапно осъзна какво го тревожи. — Освен това как ме посрещаш? Нямаш ли усмивка за съпруга си, който се завръща у дома?
Протегна ръка и нежно повдигна брадичката й. Усмихна се, но тя не му се усмихна в отговор, а се извърна сприхаво и заби поглед в краката си. Сянка на листо падна върху съвършеното й лице, слънчеви зайчета танцуваха в лъскавата й черна коса, но устните й бяха свити.
— Донесъл съм ти подаръци — продължи тихо той. — Горе в къщата са. Ще дойдеш ли да ги видиш?
Тя го погледна и пак отмести поглед. Този път той забеляза студенината в очите й.
— Колко дълго ще останеш този път, Ли Юан? Един ден? Два дена — и пак ще си отидеш?
Той въздъхна и погледна ръката й. Лежеше отпуснато в неговата с дланта нагоре, пръстите — леко присвити.
Аз не съм кой да е, Фей Йен. Нося голяма отговорност — особено в тези времена. Баща ми има нужда от мене — той разтърси глава. Опитваше се да разбере чувствата й, но не можеше да сдържи яда си от това, че тя така го посреща. В крайна сметка не беше виновен той. Беше си мислил, че ще му се зарадва.
— Ако ме няма дълго време, просто няма как. Не само този път. Много повече бих искал да бъда тук, повярвай ми, любов моя. Наистина бих…
Тя като че ли поомекна; за миг ръката й стисна неговата, ала продължаваше да не го гледа в очите.
— Никога не те виждам — тихо изрече тя. — Тебе все те няма.
Една птичка литна от близкото клонче и за миг отвлече вниманието му. Вдигна поглед и проследи полета й. Когато отново я погледна, откри, че тя го гледа. В черните й очи се четеше упрек.
— Странно — рече той, като подмина думите й. — Това място… толкова малко се е променило с годините. Тук играех като дете преди десет-дванайсет години. И дори тогава си представях как векове наред е било същото. Неизменно. Неизменящо се. Само обичайният кръговрат на сезоните. Помагах на прислужниците да берат ябълки, носех им празните кошници. После имах непоносими болки в стомаха от всичките ябълки, които излапвах — засмя се, щом забеляза как погледът й омекна. — Както всяко дете — добави той след малко; съзнаваше, че лъже, ала си мислеше за миналото, в което наистина е било така. Тогава, преди Града, когато това са били простете радости на всяко дете.