— Ами нападението? Кога ще ударим?
— Довечера.
— Довечера? Но нали каза, че ще трябва цяла седмица подготовка!
— Така си мислех. Но нашият човек е дежурен довечера.
Тя се намръщи.
— Нямаме време да отработим нещата. Ще действаме на сляпо.
Мах поклати глава.
— Чакай да ти обясня. Когато ти дадох поръчението, вече бях избрал водач на екипа. Но след станалото исках да ти дам шанс. Възможност да се докажеш.
Тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна:
— Изслушай ме. Знам какво се е случило онзи ден. Знам, че ти си убила Васка. Но това няма значение. Била си права. Другото… брат му… лош късмет извадихме, но ще се справим. Важното е, че си направила каквото трябва. Ако го беше оставила да убие пазача… е, това щеше да ни навлече голяма беда, нали?
Тя се поколеба, после кимна, но той виждаше, че такова опростяване на всичко не й допада особено. Което беше хубаво. Това показваше, че не е действала хладнокръвно. Той взе папката от скута й, отвори я и обърна една от снимките към нея.
— Ето защо тази вечер отиваме там. За да приключим с всичко това. Но трябва да действаме много внимателно. Затова избрах ти да водиш екипа. Не да организираш нападението — твоят екип си знае чудесно работата. Не, твоята роля е да ги укротяваш. Да се грижиш да бъде наказан точно който трябва. Не искам никой да се вълнува прекалено. Трябва всичко да мине както трябва. Ако я оплескаме, преебаваме се отвсякъде, разбра ли ме?
Тя кимна, но очите й не се откъсваха от снимката на осакатеното момче. След миг го погледна — отвращението в очите й беше примесено с дълбока тъга.
— Кое ги кара да правят така, Ян? Как, в името на всички богове, някой би могъл да причини подобно нещо на малко момченце?
Той поклати глава.
— Не знам. Те са си такива — нежно докосна с длан бузата й. — Аз знам само, че целият този гняв, който чувстваш, цялото отвращение и възмущение… то не е здравословно. Искам да го обуздая. Да му дам всякаква възможност да се изрази — отпусна ръка. — Знаеш ли, ти ми напомняш за една стара приятелка. И тя беше като тебе. Силна. Сигурна в онова, което прави.
Юе Хао потрепери, след това отново погледна надолу.
— А кой ще ме прикрива?
Мах се усмихна, впечатлен от професионализма й, после се обърна и посочи плика до вратата.
— Всичко е там вътре. Ти само трябва да прочетеш папката. В единайсет човек ще дойде да те вземе. Влизаш вътре при втория звънец — отпусна се назад. — В папката има много материал, но прочети всичко. Особено казаното от родителите. Както казах, ти трябва да знаеш защо си там. Ще ти е по-лесно да свършиш онова, което трябва.
Тя кимна.
— Добре. Сега трябва да вървя. Смяната ми започва след час и трябва да се върна да се преоблека. Късмет, Юе Хао. Дано Куан Ин ти се усмихне довечера.
В осветената от факли тишина на Залата на вечния мир и покой Ли Юан беше коленичил върху леденостудените плочки срещу холограмата на баща си. Тънките струйки дим се издигаха бавно нагоре от жертвените пръчици и ароматът на палисандрово дърво се смесваше с хладната влага на старинната стая. Зад призрачната лъчиста фигура на мъртвия танг червеният лак на резбования параван сякаш трептеше и до известна степен беше нематериален като стареца. Юе Лун в центъра му блещукаше и трепкаше, сякаш всеки миг можеше да изчезне и да остави след себе си димящ празен кръг.
Ли Шай Тун стоеше там като жив — крехкостта от последните му дни я нямаше, някогашната му увереност оформяше всеки негов призрачен жест, докато говореше:
— Сънищата ти имат определен смисъл, Юан. Те са като най-верните министри. Те ни казват не онова, което бихме искали да ни кажат, а истината. Можем да ги отричаме, да ги прогоним в най-затънтените кътчета на душата си, но не можем да ги убием — не и без да убием себе си.
Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на мъртвия си баща.
— А това ли сме направили? Затова ли всичко се обърка така?
Ли Шай Тун изсумтя силно, после се облегна тежко на бастуна си, сякаш се беше замислил над думите на сина си, но тази вечер Юан усещаше по-силно какво се крие зад илюзията. В малкия калъф под образа логическите вериги моментално бяха намерили и избрали сред многото възможни отговори и предварителната програма бе определила избора му. Изглеждаше спонтанен, но това бяха готови думи — предопределени като падането на камък или изгниването на атоми. А забавянето? И то беше нарочно — създадена от машина мимикрия на нещо, което някога е съществувало наистина.
Въпреки това чувстваше силно присъствието на баща си. И макар очите му да бяха празни, невиждащи — всъщност изобщо не бяха очи, а просто дим и светлина — те сякаш гледаха право през него — чак до мъничката сърцевина на безпокойството, което му пречеше да спи и което го бе довело тук в този невъзможен час.