— Татко?
Старецът вдигна леко глава, сякаш от известно време бе потънал в мисли. След това неочаквано се разсмя тихо.
— Сънища. Може би само това имаме, Юан. Сънища. Самият Град — не е ли бил и той сън? Сън, който нашите предци са направили осезаем. А нашата отколешна вяра в мира, в реда и стабилността — тя не е ли също сън? Било ли е всичко това някога истина?
Ли Юан се намръщи, разтревожен от думите на баща си. За миг мисълта му се върна към онази вечер, когато почина баща му. Спомни си колко болестно мършаво беше тялото му, колко слаб и уязвим го бе заварила смъртта.
— Но какво означава това, татко? Как да тълкувам съня си?
Мъртвият танг се взря в сина си, после леко потръпна.
— Казваш, че си сънувал водни кончета?
Ли Юан кимна.
— Огромни, смарагдовозелени водни кончета, които хвърчаха на рояци над брега на една река. Хиляди и хиляди. Прекрасни създания с криле от стъкло, с тела като от опушен нефрит. Слънцето блестеше по тях, ала вятърът беше студен. И докато ги гледах, те започнаха да падат — първо едно, после второ и накрая реката цялата се затлачи от гърчещите им се тела. И докато гледах, те се вцепениха, яркозелените им тела помръкнаха и накрая станаха отвратително сиви, плътта им взе да се лющи като пепел. А вятърът продължаваше да духа и да отнася пепелта и тя покриваше полята, затлачваше всеки вир и поток и накрая всичко стана пепелявосиво.
— И после?
— После се събудих, бях се уплашил и сърцето ми туптеше бясно.
— А-ха… — тангът докосна брадата си и дългите му пръсти разсеяно взеха да подръпват стегнатите плитчици. След това поклати глава.
— Странен и силен е този сън, ер цу. Питаш ме какво значи, ала се боя, че вече си го разбрал — погледна сина си в очите. — Доброто старо водно конче — то е самият символ на лятото, нали? А зеленият цвят символизира пролетта. По-нататък се казва, че когато зеленият цвят се появява в нечий сън, този сън ще завърши щастливо. Ала в твоя сън зеленото се превръща в пепел. Лятото умира. Вее студен вятър. Какво би могло да означава това освен зла поличба?
Ли Юан рязко сведе очи и го обля леден страх. Въпреки всичко се беше надявал, че сънят му може да се разтълкува и по друг начин, но думите на баща му просто потвърдиха най-лошите му страхове. Водното конче, макар и да беше символ на лятото, беше също и символ на слабост и неспособност, на всички най-лоши крайности на лекия, лесния живот. Нещо повече — казваха, че те се събират на огромни рояци точно преди буря.
И все пак беше ли този сън нещо повече от отражение на най-дълбоките му страхове? Сети се за онова, което беше казал баща му — за сънищата като верни министри, които казват истини, срещу които не можеш иначе да се изправиш лице в лице. Беше ли и в този случай така? Дали този сън му беше пратен, за да се изправи лице в лице с истината?
— И какво трябва да правя?
Мъртвият танг го погледна и се разсмя.
— Да правиш ли, Юан? Ами да си облечеш дебели дрехи и да се научиш да си свирукаш с вятъра. Трябва да се грижиш за съпругите и децата си. А после…
— После, татко?
Старецът се извърна, сякаш вече нямаше какво да каже.
— Ще дойде пролетта, ер цу. Дори и в най-трудния си час не го забравяй. Пролетта винаги идва.
Ли Юан се поколеба — чакаше баща му да каже още нещо, но той беше затворил очи, устата му мълчеше. Юан се наведе напред и извади горящите пръчици от порцелановото гърне. Образът веднага се сви и се нареди сред другите мънички, блестящи образи на предците му.
Изправи се и огледа осветената от факли неподвижност на Залата — огромното погребално ложе от сив камък отдясно, резбованите колони, пана и лакирани паравани — и след това й обърна гръб, ядосан сам на себе си. Имаше толкова много работа — бележката от министър Хен, пакетът от Дебелия Вон, последните приготовления за Съвета — а седеше тук и се цупеше като малко дете пред образа на баща си. И какво?
Сви юмрук, после бавно го разтвори. Не. Нямаше как да сдържи гнева си. Нито пък можеше толкова лесно да отхвърли съня. Само да затвореше очи и ги виждаше — хиляда ярки, трепкащи образи на утринната светлина с криле като завеси от най-фина дантела. Слой след слой трепкаща, огряна от слънцето дантела…
— Чие хсия…
Ли Юан се обърна и почти залитна, след това се стегна и застана срещу канцлера си.
— Да, канцлер Хан. Какво има?
Нан Хо се поклони ниско.
— Нося новина, чие хсия. Онази новина, която очаквахте.