Чу Хсяо Джен много преди да го види — беше се надвесил над един младеж на входа и изливаше поток от непристойни думи, докато методично млатеше пленника си по главата и раменете с приклада.
— Хсяо Джен! — кресна тя. — Ай я! Какво правиш?
Той се обърна към нея — лицето му беше позеленяло от гняв — после ръката му рязко подскочи и посочи зад поваления човек.
Тя го подмина, надникна в стаята, след това се дръпна назад разтреперана и почти уплашено срещна погледа на Хсяо Джен.
— Той ли го е направил?
Хсяо Джен кимна.
— Да…
Понечи отново да удари поваления мъж, но Юе Хао спря ръката му и тихо му заговори:
— Разбирам. Но нека да го направим както трябва, бива ли? В края на краищата сме дошли точно затова. Да сложим край на всичко това.
Хсяо Джен погледна окървавеното тяло под себе си и потръпна.
— Добре. Както кажеш.
Тя кимна, след което отмести поглед — беше потресена от видяното.
— А момчето? Мъртво е, както разбирам.
Хсяо Джен се разтрепери — гневът му бе преминал в болка.
— Как е могъл, Чи Ли? Как е могъл да стори това на дете?
Тя поклати глава — не беше способна да разбере.
— Не знам, Хсяо Джен. Просто не знам.
Когато се върна, те бяха строени в редица до басейна — всичките до един, включително слугите. Маскираните фигури на хората от Ю бяха от едната страна, вдигнали автоматичните си пистолети. Накара двама от онези да държат пребития си приятел, после тръгна по редицата и отдели прислужниците.
— Ту Ли-шан, Руук… заведете ги в кухненските помещения. Искам да ги вържете и да им запушите устата. Но не им причинявайте нищо лошо. Разбрахте ли ме?
Юе Хао се обърна към останалите мъже. Бяха двайсет и трима. По-малко, отколкото се надяваше да намери тук. Докато оглеждаше редицата, забеляза отсъствието на няколко лица от досиетата. Срамота, помисли си тя, докато плъзгаше студения си поглед по тях. Щеше й се да ги беше хванала всичките — всичките малки гадни копеленца до едно. Но и тези стигаха.
— Събличайте се! — кресна тя ядосано, макар да бе забелязала, че повече от половината вече са голи; след това се извърна и извади дебелия плик от туниката си. Това бяха смъртните присъди. Измъкна ги от плика, прелисти ги, отдели ненужните и ги напъха обратно в плика, а после се обърна отново с лице към мъжете.
Гледаха я уплашено; неколцина от тях плачеха без задръжки, ръцете и краката им се тресяха. Тя бавно тръгна надолу по редицата, като подаваше на всеки по лист; гледаше как навеждат погледи, след което отново я поглеждат със зяпнала уста, а очите им бяха изпълнени със страх.
Присъдите бяха смъртни — отделна присъда за всеки от тях — и към всеки лист беше прикрепена снимка на осъдения. Подаде и последната, след това се дръпна назад и зачака, чудейки се дали някой от тях ще има куража да каже нещо за последно, да се опита да спори, може би дори да се бори. Но един поглед към редицата й беше достатъчен.
За миг се опита да обърне нещата, да ги види от тяхната гледна точка; може би дори да извлече слаба следа на съчувствие някъде дълбоко в себе си. Но не откри нищо. Беше видяла твърде много; прочела бе твърде много; гневът й се бе втвърдил в нещо черно и непроницаемо. Те бяха гадни, безхарактерни лайненца. А онова, което правеха тук — страданието, което причиняваха — беше твърде огромно, твърде отвратително, за да може да им прости.
Юе Хао свали маската си и им позволи за първи път да видят лицето й, да видят отвращението, което изпитваше, после се върна в края на редицата и застана лице в лице с първия. Издърпа листа от треперещите му ръце и като го гледаше право в очите, започна, без дори да поглежда към листа в ръцете си, да рецитира по памет присъдата на вътрешния съвет на Ю, а след това допря дулото до слепоочието му и натисна спусъка.
Удари първият звънец. Ван Со-леян беше застанал на горната площадка на стълбището и гледаше надолу към мътно осветеното мазе. То беше огромно тъмно пространство, зле проветрено и зловонно. От дълбините му идваха постоянни стенания — съвсем отчетливо човешки, почти нечленоразделни, с болезнени признания. Подобията на думи се издигаха към него и се смесваха с гадния вкус в устата му; той се разтрепери от отвращение и разтвори ветрилото пред устата си.
Щом го видя, Хун Миен-ло се откъсна от пейката и се спусна към него.
— Чие хсия — поклони се той ниско. — За нас е чест, че сте тук.
Тангът се спусна по неравните стъпала бавно, с почти педантична загриженост. Щом слезе долу, той изгледа кръвнишки своя канцлер, сякаш думите не можеха да изразят колко вулгарно е всичко това.