За миг те погледнаха нататък — надигналия се рев бе привлякъл вниманието им. После Кар се обърна. Сините му очи бяха изпълнени със съмнения.
— Ела… Тук няма нищо.
Точно ставаха, когато се приближи куриер — човек от Триадите, когото бяха виждали и преди. Той се поклони и подаде на Кар лист с компютърна разпечатка — копие от доклад на силите за сигурност, отбелязан с време 4.24 ч. сутринта.
Кар се зачете, след това се разсмя.
— Точно като си помислих, че нашето е умряла работа. Погледни, Чен! Виж какво ни изпращат боговете!
Чен взе разпечатката. Беше доклад за нова терористична атака над място, наречено клуб „Водно конче“. Подробностите бяха засегнати само мимоходом, но един факт изпъкваше — компютърната съпоставка на лица. Чен се втренчи в Кар.
— Онази жена! Чи Ли или както там е истинското й име!
— Да — разсмя се Кар и за първи път от два дена насам мрачното му настроение се разсея. — Тогава да вървим там, а? Преди следата да е изстинала.
Юе Хао се събуди — сърцето й туптеше в гърдите. Отметна чаршафа. В първия миг се обърка — надигна се и се огледа. Какво, в името на всички богове…?
После я забеляза — мигащата червена светлина на предупредителната верига. Пищящият алармен сигнал я беше събудил. Завъртя се, за да погледне колко е часът. 7.13. Беше спала по-малко от час.
Обличането й отне петнайсет секунди, намирането и проверката на пистолета — още десет. После застана на вратата, като дишаше дълбоко и се подготвяше. Вратата бавно се отвори.
Коридорът беше празен. Вървеше бързо, с насочен пистолет — знаеше, че ще им се наложи да използват точно този коридор.
На кръстовището забави крачка — беше чула стъпки, но те идваха отляво. Предупреждението беше дошло от приятелите й — двете момчета при асансьора — което означаваше, че нападателите ще дойдат оттам, от коридора, който водеше право напред. Прибра пистолета и пусна стареца да мине, след това зави надясно и се втурна да тича към стълбите между нивата.
В коридора зад нея, на кръстовището, се разнесе напрегнат шепот. Тя се прилепи към стената и затаи дъх. После гласовете утихнаха по посока на нейния апартамент.
Братът на Васка, Едел. Беше сигурна.
Беше изкачила осем-девет стъпала, когато си спомни за калъфа. Спря — яд я беше на себе си. Но нямаше време. Ако беше спряла, за да го измъкне от дъното на шкафа, щеше да изгуби ценни секунди. Щеше да се натъкне на тях в коридора. Но въпреки това не можеше да го остави там. Вътре беше досието на атаката.
Една група ученици хан я задмина по стълбите — бяха тръгнали на училище — и за миг стълбището се огласи от напевното им бърборене. След това пак остана сама. Поколеба се още миг, после продължи нагоре, към стаята за поддръжка на върха на палубата.
Кар се огледа сред развалините. Бяха действали по същия модел, както и преди — счупени охранителни камери, изоставени стражеви постове, спрени асансьори; следата на терористите — хитро замаскирана чрез „осветяване“. Всичко говореше за високоорганизирана операция, добре планирана предварително и изпълнена с професионализъм. Не само това — Ю добре избираха и мишените си. Дори и тук, сред този хаос, те се бяха погрижили да идентифицират жертвите си. Двайсет и четирима мъже бяха загинали тук — всичките освен един, стража — редовни членове на клуба. Към всеки бе прикрепен „етикет“, закачен на врата — кратка история на безцелния им живот. Вторият страж беше просто пребит и вързан, а на прислужниците отново не бяха сторили нищо. Това разделение впечатляваше и мълвата за него, която вървеше от ухо на ухо въпреки ясното предупреждение на Тин вей, досега беше успяла да дискредитира всеки опит на това министерство да обрисува терористите като бездушни, садистични убийци, а жертвите им — като невинни.
Поклати глава, после се приближи.
— Нещо ново? — погледна към последните няколко трупа зад Чен.
— Нищо — отговори Чен. Уморената му усмивка напомни на Кар, че двамата дежуреха вече повече от трийсет часа. — Единственото забележително нещо е колко си приличат раните. Предполагам, че може и да е замесен някакъв ритуал.
Кар направи гримаса.
— Да. А и тези мъже не са били просто убити, те са били екзекутирани. И то — ако нашите приятели ко мин са прави — съвсем оправдано.
Чен извърна поглед и през него премина тръпка на отвращение. И той беше видял холограмите, които бяха оставили убийците — снимки на техните жертви — момченца, доведени тук от Долните нива. Сцени на унижения и мъчения. Сцени, които Тин вей без съмнение щяха да скрият от очите на публиката.