Дългът му беше ясен. Като човек на Толонен той му дължеше непоколебима вярност. Ако маршалът го помолеше да проследи Ю, щеше да ги проследи. Но за първи път чувстваше, че се разкъсва, защото инстинктът му беше на страната на Ю, а не срещу тях. Ако някое от тези момченца беше негов син…
Но той беше човек на Толонен, свързан с него с най-вярна клетва. Беше се заклел да защитава Седмината от дейността на ко мин, каквато и да е тя.
Тихо заговори на празната стая:
— Ето защо аз трябва да те намеря, Чи Ли, макар и тайно да се възхищавам от стореното от тебе тук. Защото аз съм човек на танга, а ти си враг на танга. Ко мин.
А когато я намери? Кар сведе тревожен поглед. Когато я намери, щеше да я убие. Бързо, безмилостно и с чест.
Когато Юе Хао се зададе през вратата, първият от тях беше застанал срещу нея. Залитна назад, вкопчен в изтърбушения си стомах, а изстрелът отекна в коридора навън. Вторият излезе от кухнята. Стреля два пъти в гърдите му още докато той си търсеше оръжията. След него беше Едел. Нахвърли й се с малък касапски нож, с изкривено от омраза лице. Тя откъсна ръката му с изстрел, после го простреля в слепоочието. Той се строполи в краката й. Риташе безпомощно.
Юе Хао се огледа. Според наблюденията й бяха петима. Къде ли бяха другите?
Отвън се разнесоха крясъци. Силите за сигурност всеки момент щяха да пристигнат. Мина в кухнята, след това се върна и забеляза калъфа на леглото. Това беше добре. Нищо не бяха взели. Чак когато го вдигна, разбра, че греши. Бяха взели нещо. Калъфът беше празен.
— Мамка му…
Огледа се — опитваше се да разбере какво да прави. Къде бяха занесли досиетата? За какво им бяха?
В коридора се чуха стъпки.
Хвърли калъфа, метна се през стаята, застана до отворената врата и извади празния пълнител от пистолета си. Стъпките отвън заглъхнаха.
— Едел? Ти ли си?
Тя кимна мълчаливо, после пъхна нов пълнител в оръжието. Колкото повече чакаше, толкова повече щяха да се изнервят. В същото време може би просто изчакваха тя да си подаде главата през вратата.
Усмихна се. Разбираше този вид дилеми.
Започна да брои. Щом стигна до осем, се обърна, приведе се и пистолетът шумно отскочи в ръката й, когато излезе в коридора.
Там горе мънички армии, съставени от десетки хиляди бойци, се биеха на мъгляв планински фон. Ревът на битката едва се чуваше заради шумотевицата от препълнената Главна.
Огромната холограма висеше във въздуха на входа на Двореца на златния император на вечните мечти.
Тълпите се изливаха от холодвореца, докато други се редяха на опашка, за да влязат — и млади, и стари бяха изпружили вратове, за да гледат битката горе. Докато Као Чен се промъкваше, подбутвайки сина си пред себе си, се усмихна, щом видя как той също надига главица в опит да хвърли някой поглед на представлението.
— Е, Джиян? Какво мислиш?
Десетгодишното момченце погледна баща си и на лицето му грейна усмивка.
— Беше прекрасно! Онзи миг, когато Лиу Пан вдигна знамето и цялата армия изкрещя името му. Беше страхотно!
Чен се разсмя.
— Да, нали? И само като си помислиш — той е бил просто чен ше, бедняк, преди да се превърне в син на небето! Лиу Пан, основателят на великата династия Хан!
Джиян закима въодушевено.
— Трябва да ни го преподават така и в училище. Много по-интересно е от всичката оная поезия!
Чен се усмихна — сега вече се промъкваха по-лесно през тълпата.
— Може би, но не всичката поезия е лоша. Като пораснеш, ще разбереш.
Джиян направи кисела физиономия и Чен се разсмя. И той също винаги бе предпочитал историята пред поезията, но никога не бе имал шансовете на Джиян, образованието на Джиян. Не, за Джиян нещата щяха да са различни. Много различни.
Забави крачка, после отново се наведе към него.
— Искаш ли да ядем навън, Джиян, или да се прибираме?
Джиян се поколеба, след това се усмихна.
— Хайде да се връщаме, а? Мама ще ни чака, а пък аз искам да й разкажа. Тази битка между Лиу Пан и крал Хегемон беше страхотна! Беше ама съвсем като истинска. Всички тези конници… и всичко!
Чен кимна.
— Да… така беше, нали? Чудя се как ли са го направили?
— О, много е лесно — Джиян го дръпна за ръката. — Учихме го в училище преди сто години. Всичко се прави с компютърни образи и симулирано движение.
— Симулирано движение, а? — Чен се разсмя и се остави синът му да го издърпа през тълпата в един по-спокоен коридор. — И все пак изглеждаше достатъчно истинско. Че дори и аз се мръщих сегиз-тогиз при сцените в едър план.