Чен рязко вдигна ръка, след това я отпусна.
— Ти не разбираш, Джиян. Всичко е заснето с камера. Аз…
Джиян изпухтя презрително, обърна му гръб и тръгна.
— Джиян! Изслушай ме!
Момчето поклати глава, без да се обръща.
— Остави ги да се изпикаят върху нас.
Чен остана на място още миг, вперил поглед в него. Поклати глава, след това тръгна подире му.
Щом се върнаха вкъщи, той се отправи право към крайната спалня. Уан Ти беше седнала на леглото и сменяше чаршафите.
— Къде е той? — тихо попита Чен.
Тя го погледна, после посочи затворената врата на стаята на Джиян. Там е — прочете той на устните й. — Но го остави на мира.
Чен я погледна, след това наведе глава и въздъхна тежко. Тя спря, приближи се до него и го притегли към себе си.
— Какво има?
Той затвори вратата зад себе си и й разказа за случилото се, като й обясни и какво смята да направи. Ако се задействаше веднага, можеха да проследят банкнотата. Заедно със свидетелството на записа от камерата това щеше да е достатъчно момчетата да бъдат изпратени на по-долна палуба. Така беше редно да се действа. Това беше най-ефикасният начин, защото нивото се отърваваше от подобни отрепки. Ала този път усещаше остро чувство на неудовлетворение.
— Прав си бил, Чен — тихо му рече тя. — Направил си точно каквото трябва. Закони трябва да съществуват. Не можем да живеем като в старите времена. Ако беше иначе, и тук горе щеше да е като в Мрежата.
— Знам — отговори той. — Ала го разочаровах. Личеше си по лицето му. Той ме мисли за страхливец.
Уан Ти поклати покрусено глава.
— Ами ти, Чен? Смяташ ли се за страхливец? Не. Ти си куай, съпруже мой. С каквито и дрехи да си облечен, ти винаги ще бъдеш куай. Но понякога е най-правилно да избегнеш неприятностите. Сам ти си го казвал. Понякога човек трябва да се огъне като тръстика.
— Ай я… — той извърна глава, но тя отново нежно го обърна към себе си.
— Остави го, Чен. Ще се оправи. Но точно сега главата му е пълна с героика. Онзи филм, на който го води. Въображението му е включило на тази вълна. Но в живота не е така. Понякога, за да постигне целта си, човек трябва да прави отстъпки.
Той впери поглед в нея — знаеше, че е права, ала някаква част от него продължаваше да мисли, че би могъл да направи нещо друго. Да смачка ръката на момчето и да счупи някоя и друга луда глава. Да им даде урок.
И да впечатли сина си…
Наведе глава.
— Боли, Уан Ти. Да го беше видяла как ме гледаше. Да го беше чула какво ми наговори…
Тя нежно докосна бузата му. Ласката й, също както и гласът й, беше балсам.
— Знам, любов моя. Но не е ли и това един вид храброст? Да се изправиш лице в лице с тази болка и да я преодолееш. За добро. Като знаеш, че си постъпил правилно — тя се усмихна. — Той ще се оправи, Чен. Знам го. Той е добро момче и те обича. Така че остави го малко на мира, а?
Той кимна.
— Е… май ще е най-добре да задействам пагубната охрана по случая. След няколко часа трябва да докладвам, така че нямам много време.
Тя се усмихна, обърна се и отново продължи с опаковането.
— И, Чен…
— Да? — обърна се той на вратата.
— Не прави глупости. Помни какво ти казах. Знаеш кой си и какъв си. Нека това бъде достатъчно.
Той се поколеба, след това кимна. Но още щом се обърна, знаеше, че не му е достатъчно. Проклети да са! — помисли си той и се зачуди кое ли толкова изкривява душите на хората, че не могат да съществуват, без да измъчват другите.
В дългия широк коридор, който водеше към Залата на ведрата върховност, беше хладно, тихо и сумрачно. От черните животински усти на светилниците, вградени високо в кървавочервените стени, голи, захранвани от масло пламъци хвърляха тънко воднисто сияние, което трепкаше по мозайката от плочки на пода, а стройните колони, подредени в редица от всички страни, хвърляха по дузина трептящи сенки. Дългите силуети на дракони, които обвиваха тези колони в редуващи се червени и златни тонове, се протягаха към небесата на тавана, където сред трепкащите мрак и светлина бушуваше барелефна битка между богове и демони.
Между колоните бяха застанали стражите — в стойка мирно, без да помръдват. Светлината мъждукаше по лъскавите им униформи и разкриваше живата влага на очите им. Бяха застанали с лице срещу външната врата, готови — животът им беше стена, която защитаваше техните господари.
Зад гърбовете им имаше втора двойна врата, която сега беше заключена. Зад нея Седмината се съвещаваха. Там беше по-топло и по-светло. Всеки танг се бе отпуснал на тапициран стол, а церемониалните им облекла бяха единственият знак за ритуал. Ван Со-леян, домакин на този съвет, говореше по пакета от предложения, с които бе излязъл Ли Юан.