— Но първо нека да хапнем — предложи Ван и вдигна масивното си туловище от стола. — Не знам за вас, братовчеди, но аз бих нагълтал цял вол — ако трябва, суров.
Разнесе се смях, но нито Ли Юан, нито Цу Ма се присъединиха към него — още се мъчеха да се оправят от шока от последния ход на Ван. Ли Юан погледна към Ван и срещна погледа му. Преди той беше ясен, но сега в него имаше твърдост и лек проблясък на доволство.
Ли Юан преглътна гнева си, после се наведе, взе подвързаната с коприна папка, стисна я здраво и се отправи към балкона. Само преди минути имаше намерението да не използва онова, което знаеше, но сега беше твърдо решен.
Не. Още не беше свършил. Нека Ван Со-леян да празнува мъничката си победа, защото по-нататък същия този ден щеше да се смири, а властта му в Съвета да бъде пречупена за вечни времена.
И вече нищо — нищо — не можеше да го спре.
В същия този миг на двайсет хиляди ли оттам, на космодрума в Нанкин, един висок хан, облечен по чуждоземната мода на колонията на Марс, слизаше от междупланетния кораб „Вухан“. Беше преминал през изтощителна проверка на борда, но му предстоеше и друга. От опита за покушение над живота на маршал Толонен насам в Нанкин охраната беше много затегната.
Застана на опашката и безстрастно се загледа към огромната яма. Тестовете вътре в кораба го бяха заинтересували. Търсеха отклонения от нормалното — различия в структурата на ребрата и горната част на гръдния кош; признаци на необичайни структури при сканиране на мозъка. Трябваше да представи проби от урината и изпражненията си. Накараха го и да плюне в малко керамично блюдо. После стражът го бе погледнал и се бе усмихнал.
— Всичко е наред — беше се засмял той, сякаш бе повтарял тази шега хиляда пъти. — Вие сте човек.
Като че ли това означаваше нещо.
— Туан Вен-чан…
Той пристъпи напред и представи документите си. Стражът не им обърна внимание, хвана ръката му и я постави върху осветен екран на бюрото пред себе си. След миг я пусна, после смъкна един шарнир. Туан прилепи око към чашката в края му, за да сканира машината ретината му.
— Добре — обади се стражът, след това се наведе и взе документите на Туан. Разтвори ги под концентрираната светлина и затърси белези за подправяне или фалшификация. Удовлетворен, той пусна пропуска в тънката черна кутия до себе си. Миг по-късно той изскочи обратно. В Централата на силите за сигурност в Бремен компютърът бе въвел личните данни на Туан Вен чан в обща база данни.
— Добре. Разрешен ви е неограничен достъп до четирите Града, в които имате работа, и пълен достъп между ниво сто и петдесет и Първо ниво.
Туан кимна съвсем леко, после пъхна документите в джоба си и продължи.
Дълбоко вътре в себе си усещаше леко учудване. Беше много по-лесно, отколкото бе очаквал. Но разбираше защо. Цялото това общество беше обучено да не предчувства; да мисли за това, как стоят нещата и как са стояли винаги, а не за техния потенциал. Например мерките им за сигурност. Търсеха нещо, което вече е рядкост, толкова старомодно, колкото и тестовете, с които се опитваха да го открият. На Марс беше по-различно. Там ритъмът беше по-бърз. Нещата се бяха раздвижили.
Той се качи на влака, седна и зачака — търпението му беше неизчерпаемо, пътят му през големия лабиринт на Града — начертан ясно в главата му, сякаш вече го беше минавал. До Луо Ян имаше четири часа път, после — още час и половина на север, към Ян Чиян в края на Града, само на сто ли от двореца на Ван Со-леян в Тао Юан. Но записите в централния компютър щяха да покажат нещо друго — че е потеглил на юг към брега, за да хване междуконтиненталната совалка от Фучоу до Даруин. А щом централният компютър казваше така, кой ли би го оспорил? Кой ли би си направил труда да провери истина ли е това, което е записал — случило ли се е то във веществения, физически свят?
Външно лицето на Туан Вен-чан оставаше спокойно, почти непроницаемо като маска, ала дълбоко вътре в себе си той се усмихваше. Да, тук долу те бяха успели да се лишат от какви ли не качества. Качества, от които породата има нужда, за да еволюира по-нататък. И точно затова той беше тук. Да им напомни какво може да се направи. Да ги поразтресе малко.
И да тласне нещата един етап по-нататък.
Двамата младежи седяха зад еднопосочното стъкло, прилепили гърбове към стената, с вързани ръце. Предварителният разпит беше свършил. Беше време нещата да отидат по-нататък.