— Издирвате ли я?
Чен се вгледа в двамата за момент, после се наведе. Реши да се опита да спечели доверието им.
— Юе Хао е в беда. Онези мъже са се опитали да я убият, но е успяла да избяга. Така че, Кун Лао, ние наистина трябва да я намерим. Да я издирим, ако така предпочиташ. Но колкото повече знаем — колкото повече добри неща знаем за нея — толкова по-добре за нея. Точно затова трябва да ми разкажете всичко за нея. За да й помогнете.
Лао погледна към братовчед си, след това кимна.
— Добре. Ще ти разкажем. Но трябва да ни обещаете, капитан Као. Обещайте ни, че като я намерите, ще се постараете да й помогнете.
Той погледна двете момчета и за миг видя в тях нещо от собствения си син, после кимна.
— Обещавам. Така добре ли е? А сега ми разкажете. Кога се запознахте с Юе Хао и как станахте приятели?
Стаята за поддръжка беше празна, капакът отзад — заключен, предупредителната светлина до него светеше в червено в сумрака. Кар приклекна, промъкна се през ниската врата, след това се изправи и застана абсолютно неподвижен, като се ослушваше и душеше въздуха. Усещаше се почти недоловим мирис на пот. И нещо друго… нещо, което не можеше да определи. Приближи се до капака и прилепи ухо към него. Нищо. Или почти нищо. Чуваше се слабо жужене — ниска, пулсираща вибрация.
Спря за миг, огледа канала и разбра, че трудно ще се промъкне през него — и че ще бъде уязвим за миг, ако тя чака от другата страна. Но по-вероятно беше тя вече да е далече оттук.
Той се промъкна през отвора с главата напред, набута раменете си по диагонал в тясното пространство, после сграбчи гредата отгоре и се набра, като се извъртя настрани. Пусна се и се преобърна бързо с готов за стрелба пистолет, но щом се обърна, едва се удържа — залитна и изведнъж разбра, че платформата е само пет чи широка и нататък…
Нататък имаше да пада половин ли надолу.
Дръпна се назад, дишайки тежко. Каналът беше петдесет чи широк — огромно пространство с ромбоидна форма, една от шестте големи кухи колони, които стояха в ъглите на палубата и я поддържаха. Тръбите се издигаха нагоре в мрака — масивни тръби, трийсет-четирийсет пъти колкото човешка талия — и всяка тръба беше като огромно дърво — навсякъде се простираха дебели клони и се кръстосваха в откритото пространство. Целите стени на огромния канал нагоре и надолу бяха осеяни със сервизни светлинки, но те не толкова осветяваха пейзажа, колкото подчертаваха присъщата му тъмнина.
Мястото беше студено и мрачно — място, където царяха мрак и тишина. Или поне така му се стори в първите мигове. Но после го чу — звука, фон на всички останали звуци в целия Град, звука на големите мотори, които изтласкваха водата нагоре по нивата от огромните резервоари долу, и на другите, които филтрираха онова, което се стичаше надолу. Жуженето можеше да се пипне, самият въздух вибрираше. И се усещаше следа от същата онази неопределена миризма, която беше доловил по-рано в стаята, но тук тя беше по-силна. Много по-силна.
Той подаде глава над ръба и надникна надолу, след това се дръпна назад, изпружи врат и се опита да съзре нещо сред сенките.
Накъде? Нагоре ли беше тръгнала или надолу?
Огледа се, забеляза камерите, после се намръщи недоумяващо. Нямаше как камерите да не са я засекли как излиза от стаята на платформата. Никакъв шанс. Което означаваше, първо, че изобщо не се е качвала в стаята на поддръжката, или че някой си е играл с тези камери. А тя е влязла в стаята.
Известно време Кар се вглеждаше в камерата точно насреща му, след това, поразен от абсурда, се разсмя. Всичко беше толкова лесно, да му се не види! Откакто Градът съществуваше, охраната разчиташе на очите си — на наблюдателните камери, техните стражеви кучета, които вършеха по-голямата част от наблюденията вместо тях, и нито за миг не поставяха под въпрос доколко е задоволителна тази система — просто я използваха, както ги бяха учили. Но Ю се бяха досетили колко уязвима е една подобна мрежа, колко лесно се манипулира. Бяха разбрали колко лесно е само да залепиш едно око или да му пробуташ фалшива информация. Трябваше им единствено достъп. А кой имаше достъп? Техниците. Техниците по поддръжката. Като петимата мъртъвци. И момичето. И други. Стотици други. Всички те до един бърникаха в мрежата и създаваха бели полета в зрението на света.
Бяха създали фалшиви очи. Фалшиви очи. Също както в уей чи, където една група камъни е в безопасност само ако има две очи и където целта е да ослепиш око и да вземеш група или да примамиш противника с фалшиво чувство за сигурност, като го оставиш да си мисли, че има око, докато всъщност…