Обърна се и отново се вгледа в потъналия в мрак вход на тунела. През цялото време беше действал под комуникационно затъмнение, така че на теория той все още можеше да я убие или да я пусне да си върви и тогава никой нямаше да бъде по-мъдър от него. Но сега знаеше, че ще изпълни онова, което дългът изискваше от него — щеше да я отведе в плен замаяна, с вързани ръце и крака.
Независимо дали това му се струваше справедливо или не. Защото такава му беше работата — онова, за което Толонен го бе избрал преди толкова много години.
Кар въздъхна, после вдигна ръка, натисна двете мънички издутинки на китката си и отново включи вградения комсет.
— Као Чен — тихо произнесе той, — чуваш ли ме?
Последва мълчание, а след това дойде и отговорът — прозвуча направо в главата му:
— Грегор… слава на боговете! Къде си?
Усмихна се — гласът на Чен го успокояваше.
— Чуй ме сега. Хванах я. Вързана е и е в безсъзнание, но според мене не бих могъл да я изнеса сам. Имам нужда от помощ.
— Добре. Веднага тръгвам. Но къде си? Почти два часа — и нито следа от тебе! Притеснихме се.
Кар се разсмя тихо.
— Чакай. Тук някъде има табела — спусна визьора си, огледа се, след това се приближи. — Добре. Ще ти трябват двама души и нещо за повдигане — макари, такива работи.
— Да — в гласа на Чен се промъкна нетърпение. — Имаш ги. Но ми кажи къде си! Все пак трябва да имам някаква представа!
— Ниво трийсет и едно — отговори Кар, обърна се и отново освети табелката, за да е сигурен. — Ниво трийсет и едно, хсиен Дахау.
Глава 18
Мъртвият брат
Ли Юан стоеше на високата тераса в Хей Шуй, загледан към езерото. Беше дошъл без предупреждение. Зад него се бе строила свитата му от осем души и черните им копринени одежди се сливаха със сенките.
Лек бриз лъхаше над езерото и караше високите тръстики край брега да се люлеят. Кормораните леко кацаха по водата. Небето беше идеално синьо, далечните планини — твърди, ясно очертани черни силуети. Слънчевите лъчи се спускаха като медена мараня над всичко, блестяха по дългите стълбища и по белокаменните дъги на моста. На отсрещния бряг под изобилната зеленина на водната ливада прислужниците на Фей Йен притичваха сред дърветата на овощната градина, докато подготвяха господарката си за посещението.
От мястото, където беше застанал, виждаше люлката на детето — голяма, подобна на носилка, пълна с възглавнички и воали в пастелни цветове. Щом я съзря, сърцето му заби по-силно, а мракът вътре в него се втвърди като камък.
Обърна се нетърпеливо.
— Елате — подкани ги той отсечено, после заприпка надолу по широкото стълбище. Свитата му го следваше като сенки по белия камък.
Срещнаха се на тясното мостче. Делеше ги един човешки бой разстояние. Фей Йен стоеше там с наведена глава. Зад нея идваха прислужниците — четири от тях крепяха люлката.
Щом Ли Юан направи още една крачка напред, Фей Йен коленичи и докосна с чело камъка. Прислужниците зад нея направиха същото.
— Чие хсия…
Беше облечена в просто чи пао в блед лимоненожълт цвят, избродирано с пеперуди. Главата й беше непокрита, прекрасната й тъмна коса — събрана в стегнато сплетен кок на темето. Щом отново погледна нагоре, той забеляза, че леко се е изчервила.
— Подаръкът ти… — започна той, после млъкна, щом от люлката се разнесе звук.
Тя се обърна, проследи погледа му, след това го погледна отново.
— Събудил се е.
Погледна я безизразно, после — отново люлката. Мина между коленичилите прислужници, наведе се и дръпна воала. Вътре в уютно гнездо от възглавнички се беше събудил малкият Хан. Лежеше на една страна и протягаше мъничка, изящна ръчичка да се вкопчи в ръба на люлката. Очите му — две мънички кръгчета от абсолютно черен, течен мрак — бяха отворени и се кокореха насреща му.
Ли Юан притаи дъх, смаян от приликата.
— Хан Чин… — промълви тихо.
Фей Йен се приближи, коленичи до него, усмихна се на детето и то й отговори с щастливо гъргорене — познаваше я.
— Искате ли да го подържите, чие хсия?
Той се поколеба, втренчен в детето, обзет от болка и копнеж, толкова силни, че заплашваха да го извадят от равновесие, после кимна — не можеше да го изрече.
Тя се наведе, като се докосна до него — лекият полъх на парфюма й, топлината на допира й го накараха отново да дойде на себе си, да осъзнае, че до него е тя. Потрепери, отвратен от силата на чувствата си — изведнъж бе разбрал, че е сбъркал, като дойде. Слабост. Но сега нямаше друг избор. Щом тя вдигна детето и се обърна към него, той усети как болката се завръща, още по-остра отпреди.