— Синът ви — тя го каза толкова тихо, че само той долови думите й.
Детето се сгуши доволно в ръцете му — толкова мъничко, крехко и беззащитно, че лицето му се изкриви от болка при мисълта, че някой би могъл да му причини зло. Беше на девет месеца — на някакви си трийсет и девет седмици — ала вече беше огледален образ на брата на Ли Юан, Хан Чин, мъртъв от десет години.
Ли Юан се изправи, след това се обърна и като люлееше детето и тихо му гугукаше, тръгна между коленичилите прислужници. Щом стигна до парапета, се изправи, погледна към брега с полупритворени очи и се опита да различи нещо. Но там нямаше нищо. И него като по-малък го нямаше там да наблюдава как младият Хан Чин като гордо младо животно върви устремено през окосената трева към моста и към своята годеница.
Ли Юан се намръщи, после се обърна и се загледа през водната ливада, но там пак нямаше нищо. Нито палатка, нито спънат кон, нито мишена за лък. Беше си отишло докрай, сякаш никога не беше съществувало. И все пак детето беше тук и толкова приличаше на отдавна мъртвия му брат, че сякаш той не беше умрял, а просто бе заминал някъде на дълъг път.
— Къде беше, Хан Чин? — попита тихо, почти безгласно и усети топлия бриз по бузата си. Гледаше как ветрецът роши и развява черната коса, която се спускаше над съвършеното, с цвят на слонова кост чело на детето. — Къде беше през всичките тези години?
И все пак още щом произнесе думите, знаеше, че се заблуждава. Това тук не беше Тонджиян, а брат му Хан Чин беше мъртъв. Сам бе помагал да го погребат. Не, това беше някой друг. Непознат за големия свят. Цял нов съзидателен цикъл. Неговият син, обречен да бъде непознат.
Отново потрепери — болеше го, че е необходимо да постъпи точно така. След това пак се обърна и погледна към Фей Йен.
Тя го гледаше, допряла длани до шията си, със замъглени очи, трогната от гледката — той с детето на ръце. Всякаква пресметливост бе изчезнала. Тя беше също толкова неподготвена, колкото и той.
Зад нея бяха застанали хората от свитата му като осем черни статуи на светлината на късната утрин. Гледаха и мълчаливо чакаха господаря си.
Той се приближи до нея и й подаде детето.
— Добро дете, нали?
Тя срещна погледа му — изведнъж я беше обзело любопитство. Зачуди се за какво ли всъщност е дошъл; после сведе глава.
— Като баща си — отговори тя тихо.
Той извърна глава — за първи път днес бе забелязал красотата й.
— Изпращай ми касета всяка година на рождения му ден. Искам… — той се поколеба. Устата му изведнъж пресъхна. Отново я погледна. — Ако се разболее, искам да разбера веднага.
Тя леко се поклони.
— Както желаете, чие хсия.
— И, Фей Йен…
Тя вдигна очи и за миг не можа да се прикрие.
— Чие хсия?
Той се поколеба, вгледа се в лицето й и отново усети дълбочината на някогашните си чувства. После разтърси глава.
— Ала не трябва да предприемаш нищо освен това. Между нас всичко е минало. Не се опитвай отново да го разпалиш. Разбра ли ме ясно?
За миг тя прикова поглед в очите му, сякаш за да отрече, след това извърна очи с познатото леко трепване на главата. Гласът й беше по-твърд отпреди.
— Както желаете, чие хсия. Както желаете.
Между колоните в дъното на залата беше опънат екран като голямо бяло знаме, захапано от дракони. Пред него, на около двайсет чи стоеше Тронът за аудиенции на Ван Со-леян. Той се приближи, изкачи се и седна на мястото си, после погледна към своя канцлер.
— Е?
Хун Миен-ло трепна, след това се обърна към другия край на залата и вдигна разтрепераната си ръка.
Светлините в залата веднага помръкнаха. Миг по-късно чисто бяла светлина огря екрана. Едва след като камерата се дръпна леко назад, Ван Со-леян разбра, че гледа нещо — бледното каменно лице на нещо. После, когато зелено-сиво-синият бордюр дойде на по-добър фокус, разбра какво е това. Гробница. Врата на гробница.
И то не коя да е гробница. Това беше тяхната семейна гробница в Тао Юан, в оградената от зидове градина зад Източния дворец. Потрепери, притисна длан към стомаха си — напрегнатото чувство на ужас в гърдите му нарастваше все повече.
— Какво…?
Не довърши въпроса си. Докато гледаше, върху чисто бялата повърхност на камъка се оформи едва забележима мрежа от пукнатини. За съвсем кратък миг те почерняха, започнаха да се разширяват и западаха мънички бели отломки. Камъкът се рушеше. После толкова внезапно, че той подскочи на стола си, вратата рухна и разкри мрака отвъд.
Беше се втренчил ужасен в екрана. Гърлото му се беше свило, сърцето му туптеше бясно в гърдите. Известно време там нямаше нищо — нищо освен мрака — а после мракът се раздвижи и върху назъбения ръб на камъка се оформи сянка. Ръка.