Ван Со-леян трепереше, цялото му тяло се тресеше, ала не можеше да откъсне поглед от екрана. Бавно като в най-лошия кошмар фигурата се измъкна от мрака на гробницата като удавник, измъкващ се от океанските дълбини. Известно време постоя там, слабо очертана на утринните лъчи — прост черен силует на фона на пълния мрак оттатък — след това залитна напред и излезе на ярката слънчева светлина.
Ван изстена.
— Куан Ин…
Беше брат му, Ван Та-хун. Неговият брат, който лежеше в каменното легло през последните двайсет месеца. Но в гробницата беше пораснал и се бе превърнал в мъжа, който никога не е бил в живота. Фигурата се протегна на слънце, от савана се посипа пръст. После се огледа и примигна на ярката светлина на новия ден.
— Не може да бъде — тихо, почти безгласно промълви Ван Со-леян. — Аз наредих да го убият и да унищожат копието му.
— Ала ложето му беше празно, чие хсия.
Трупът стоеше там и леко се поклащаше, обърнал лице към слънцето. След това, като се клатушкаше като пиян, продължи напред. След себе си оставяше диря от пръст.
— Ами пръстта?
— Истинска пръст, чие хсия. Дадох я за анализ.
Ван се взря в екрана ужасен — трупът на брат му продължаваше да напредва бавно и тромаво. Беше брат му, но беше станал едър и мускулест — приличаше повече на по-големия си брат, отколкото на хърбата, която беше приживе. Докато залиташе през тревата към заключената порта и наблюдаващата камера, звукът — дрезгав, гъгнив звук — се усилваше с всяка негова крачка.
Портата падна — резбованото дърво се разцепи като гнило, брутално изтръгнато от здравите си железни панти. Образът веднага се премести на друга камера, която наблюдаваше как фигурата се приближава нагоре по широката алея покрай Източния дворец и после — надолу, по стълбите към централната градина.
— Никой ли не се опита да го спре? — попита Ван с пресъхнала уста.
Хун отговори с немощен глас:
— Никой не знаеше, чие хсия. Първият път, когато се задейства алармата, беше, когато се промъкна през главния вход. Стражите направо се вкаменили. Побягнали. И можем ли да ги обвиним?
Този път Ван Со-леян не го оспори. Докато гледаше как фигурата се препъва, усети, че иска да се скрие — на някое дълбоко, тъмно, сигурно място — или да побегне и да бяга, да бяга, до края на света. Космите на врата му бяха настръхнали, а ръцете му се тресяха като на старец. Никога не се беше чувствал толкова уплашен. Никога, дори като малък.
И все пак това не би могъл да бъде брат му. Макар че се страхуваше, част от съзнанието му отхвърляше ставащото.
Той протегна ръце, вкопчи се в облегалките на трона и се опита да се успокои, но беше много трудно. Образът на екрана въздействаше мощно, по-мощно, отколкото би могъл да понесе разумът му. Брат му беше мъртъв — бе го видял със собствените си очи; беше докоснал студената, безжизнена плът. И въпреки всичко ето го отново тук — възроден, нов човек, с блестящи от живот очи, с тяло, сияещо от странна, неземна сила.
Потрепери, след това откъсна очи от екрана и погледна надолу към бледото ужасено лице на своя канцлер.
— И къде е сега той, Хун? Къде е, в името на всички богове?
Хун Миен-ло го погледна с изцъклени очи и едва забележимо сви рамене.
— Някъде из хълмовете, чие хсия. Там някъде.
Юе Хао стоеше с гръб към Кар гола, с вързани отзад ръце. Краката й също бяха завързани на глезените. Вдясно до голата стена имаше празна медицинска кушетка. Зад жената в дъното на стаята двама от медицинския персонал подготвяха инструментите на дългата маса.
Кар прочисти гърло — беше му неудобно, дори беше леко ядосан от начина, по който се държаха с нея. Досега това никога не го бе притеснявало — обикновено онези, с които си имаше работа, заслужаваха подобно отношение — но този път беше по-различно. Погледна нервно към жената — голотата й го притесняваше. Когато мина покрай нея, за миг срещна погледа й и отново забеляза каква сила, каква дързост имаше в нея — дори може би и лек намек за морално превъзходство.
Изправи се до масата и заразглежда подредените върху бялата покривка инструменти.
— За какво са тези инструменти, доктор Ву?
Знаеше за какво служат. Беше виждал как ги използват сто, може би хиляда пъти. Но не това искаше да каже.
Ву го погледна учудено.
— Простете, майоре…?
Кар го погледна в лицето.
— Някой наредил ли ви е да ги донесете?