— А как ще ти докладвам?
— Няма да докладваш. Не и докато не дойде време да те връщаме.
Чен се замисли. Звучеше опасно, но не по-опасно отпреди. Кимна.
— Ами ако дойде време да ме връщате… какво да направя?
— Ще изпратиш съобщение. Писмо до Уан Ти. После аз ще дойда и ще те измъкна.
— Разбирам… — Чен се облегна назад и замислено зарея поглед зад едрия мъж. — Ами жената, Юе Хао… да се меся ли?
Кар сведе очи.
— Не. При никакви обстоятелства. Ще наблюдаваш, нищо повече. Не трябва дори да подозират, че сме замесени. Ако тангът научи…
— Разбрано.
— Чудесно. Тогава се прибирай, Као Чен. Сигурно ти се иска да си при Уан Ти и децата, нали? — Кар се усмихна. — И не се притеснявай. Уан Ти ще е добре. Ще я наглеждам, докато те няма.
Чен се изправи усмихнат.
— Много съм ти благодарен. Така ще се притеснявам много по-малко.
— Хубаво. О, и преди да си тръгнал… ти какво намери там долу? С кого се е срещала Юе Хао?
Чен бръкна в джоба на туниката си и извади двете снимки в рамки, които беше взел от апартамента на чичо й: снимката на майката на Юе Хао със съпруга си и тази на Юе Хао с брат си. Погледна ги и ги подаде на Кар.
Кар се загледа изненадано в снимките.
— Но те са мъртви. Тя ми каза, че са мъртви.
Чен въздъхна.
— Баща й е мъртъв. Брат й — също. Но майка й е жива, има и чичо. При тях е ходила. При семейството си.
Кар се вгледа в тях още няколко секунди, после кимна.
— Добре. Върви тогава. По-късно ще поговорим.
Когато Чен си тръгна, Кар стана, приближи се до носа на каменната лодка и се загледа над водата към Камъка. Не можеше да я спаси. Не, не можеше. Бяха я измъкнали от ръцете му. Но поне нещо можеше да направи за нея: малък, ала важен жест, с който нямаше да оправи нещата, но щеше донякъде да ги подобри — може би поне щеше да й донесе утешение, ако не друго.
За последен път погледна снимките, след това ги пусна във водата. Усмихваше се. Знаеше какво трябва да направи.
Ли Юан огледа празните ясли и подуши в тъмния мрак. По прищявка бе извикал иконома на Източния дворец, бе го накарал да донесе ключовете и после бе отишъл там сам. Не беше стъпвал тук от онзи ден, когато уби конете.
Макар че яслите бяха изчистени и дезинфекцирани, а покритият с плочки под — изчистен от сламата, мирисът на коне се усещаше силно; всяка тухла, плочка, дървена подпора на древната сграда беше напоена с него. И ако затвореше очи. Ако затвореше очи… Потрепери и отново се огледа; забеляза как лунната светлина посребряваше огромния квадрат на входа; как се стелеше като блещукащо покривало от роса по задните стълбове на яслите.
— Трябва да имам коне… — промълви тихичко на себе си. — Трябва отново да яздя и да излизам на лов със соколи. Твърде много се занимавам с работата си. Бях забравил…
Забравил какво? — запита се.
Как да живееш — дойде отговорът. — Ти я отпрати, ала тя все още те държи. Трябва да разкъсаш веригата, Ли Юан. Трябва да се научиш как да я забравиш. Имаш съпруги, Ли Юан, добри съпруги. Скоро ще имаш и деца.
Кимна, после бързо се отправи към входа, спря, подпря се на дебелата дървена греда и се загледа в луната.
Луната беше високо, почти пълна. Докато гледаше, един парцалив облак премина като мрежа над нея. Той се разсмя, изненадан от внезапно връхлетялото го чувство на радост, и погледна на североизток, към двореца на Ван Со-леян в Тао Юан, на хиляда и петстотин ли оттук.
— Кой ли те мрази повече от мене, братовчеде Ван? Кой ли те мрази толкова, че е изпратил призрака на брат ти да те преследва?
И дали това не беше причината за внезапното му доволство? Не, защото настроението не му се струваше свързано със събитието — беше като промяна в морето, както слънцето огрява вълните след разбеснялата се буря.
Излезе на покрития с чакъл параден плац, описа пълен кръг с разперени ръце и затворени очи — спомняше си. Беше утрото на дванадесетия му рожден ден и баща му беше свикал всички прислужници. Затвореше ли очи, го виждаше — виждаше баща си, застанал там, висок и властен, конярите, строени пред вратата, главният коняр Хун Фе-чан, който усмиряваше коня и му подаваше юздата.
Спря и си пое дъх. Какво се беше случило? Той ли беше това онази сутрин — онзи, който отказваше да се качи на подарения от баща му кон и искаше този на брат си? Кимна бавно. Да, той беше.
Продължи нататък и спря там, където пътеката се губеше под високата стена на Източната градина. Загледа се към хълмовете и към разрушения храм, потънал в спомени.
Толкова дълго беше отблъсквал тези спомени и се бе страхувал от тях. Но нямаше от какво да се страхува. Само призраци. Можеше да се примири с тях.