На балкона на Източната градина се появи фигура — над него, отляво. Обърна се и погледна нагоре. Беше първата му съпруга, Миен Шан. Тръгна нататък, изкачи се по стъпалата и се приближи към нея.
— Простете, господарю — заговори тя и ниско сведе глава — самата покорност. — Но толкова дълго ви нямаше. Притесних се, че…
Той се усмихна и хвана ръцете й.
— Не съм забравил, Миен Шан. Просто в една такава прекрасна нощ ми се прииска да се поразходя под луната. Ела и ти с мене.
Известно време вървяха мълчаливо по уханните пътеки, хванати за ръце под луната. После изведнъж той се обърна към нея и я притегли към себе си. Тя беше толкова дребничка, толкова изящно сложена, ароматът й — толкова сладък, че кръвта му се раздвижи. Целуна я, притисна тялото й към своето, след това я вдигна на ръце и се разсмя, щом тя тихичко изписка от изненада.
— Ела, съпруго моя — усмихна й се той и забеляза двете мънички луни, които плуваха в тъмните й очи. — Твърде дълго бях далече от леглото ти. Тази нощ ще си наваксаме, става ли? А утре… утре ще купим коне.
Формата стоеше на входа на пещерата и надничаше към осветената от луната равнина долу в ниското. Трепкащите пламъци на факлите, разпръснати тук-там из потъналото в тъмнина поле издаваха къде се намират отрядите за издирване. Цял ден ги наблюдаваше как кръстосват обширната равнина и преравят де що има горички и шубраци наоколо. Сега сигурно бяха уморени и гладни. Ако усилеше слуха си, можеше да различи гласовете им, слаби и далечни, носени от вятъра — гърлените насърчения на някой сержант или смънканите жалби на стражата.
Обърна се и фокусира зрението си в подножието на хълма точно под себе си. Там сред скалите, на по-малко от ли, отряд от шест човека претърсваше ниските склонове и сканираше мрежата от пещери с уреди, които регистрираха топлинното излъчване. Нищо нямаше да намерят. Защото формата беше студена, студена почти колкото околните скали, а тялото й беше защитено от топлинно излъчване от дебели пластове изолираща плът.
В средата на равнината, на около трийсет ли оттук, се намираше дворецът Тао Юан. Формата разшири обхвата на зрението си и се загледа нататък. Търсеше, изостряше все повече фокуса си, докато най-накрая го намери — силуета на канцлера там, в Южната градина, наведен над карта под светлината на мангал, заобиколен от хората си.
— Търси, търси, Хун Миен-ло — измърмори тя студено. Цялата тази кипяща дейност я забавляваше. — Защото господарят ти няма да мигне, докато не ме намерят.
Да, и това добре подхождаше на целта й. Защото тя не беше тук, за да навреди на Ван Со-леян, а за да завладее въображението му като семе, засадено в рохкава почва. Кимна и си спомни какво й беше казал за последно Де Вор на Марс:
— Ти си първият камък, Туан Вен-чан. Първият камък в една съвсем нова игра. И макар че могат да минат месеци, дори години, преди отново да направя ход в онази част на дъската, въпреки това ти имаш решаващо значение за моя план, защото ти си камъкът отвътре, поставен дълбоко в територията на моя противник — един-единствен бял камък, забит в мрака вътре в черепа му, сияещ като мъничка луна.
Беше вярно. Той беше камък, драконов зъб, семе. И с времето семето щеше да покълне, да поникне, да пусне черни издънки вътре в мозъка на младия танг. И после, когато му дойдеше времето…
Формата се обърна. Опънатата над мускулите кожа лъщеше на сребристата светлина, гладкият купол на почти безликата й глава беше килнат назад, а бледите й очи търсеха къде да се заловят. Започна да се изкачва нагоре.
Глава 19
Бялата планина
Ракетата се приземи в Найроби на пистата, над която се извисяваха околните планини. Беше късен следобед, но въздухът беше сух и непоносимо горещ след хладината в кораба. Чен се спря, после припряно се спусна към подслона на сградите на стотина чи нататък. Когато най-сетне стигна, се беше задъхал, а ризата му беше подгизнала от пот.
— Добре дошли в Африка! — обади се единият от стражите, след това взе картата на Чен и се засмя.
Хванаха скимер на югоизток, над стария изоставен град, към Кибуези. Чен гледаше през илюминатора. Долу се виждаше прилична на черга зелено-кафява пустош, която се простираше чак до хоризонта във всички посоки. Огромни скали стърчаха над равнината. Страните им бяха набраздени и древни на вид като хълбоците на огромни спящи зверове. Той очакваше да е нещо като Плантациите. Нещо спретнато и подредено. Дори не си беше представял, че ще е толкова първично.