Станция Кибуези представляваше сборище от ниски сгради, заобиколено от висока ограда, опасана с бодлива тел. Наблюдателните кули се извисяваха като стражи на всеки ъгъл. Скимерът се сниши над централния комплекс и кацна на малка шестоъгълна площадка за приземяване. До площадката имаше сграда, която тук изглеждаше съвсем нелепо. Дълга, старомодна конструкция от дърво с висок, стръмен покрив. На верандата бяха застанали двама мъже и наблюдаваха приземяващия се скимер. Щом се приземи, единият слезе на площадката по откритите нащърбени стълби — хун мао с крехко телосложение, наближаващ трийсетте. Когато Чен слезе долу, мъжът мина между стражите, взе багажа му и му протегна ръка.
— Добре дошли в Кибуези, Тон Чу. Аз съм Майкъл Дрейк. Ще ви показвам въжетата. Но елате, влезте. Тази ужасна жега…
Чен кимна и огледа ниските безлични сгради наоколо си. И тогава го видя.
— Куан Ин! — възкликна той и излезе от сянката на скимера. — Това пък какво е?
Дрейк се приближи и застана до него.
— Наричат го Килиманджаро. Бялата планина.
Чен се загледа в далечината. Зад оградата земята се спускаше надолу. В късния следобед пространството там изглеждаше изпълнено със синьо като море. Гъста мъгла скриваше голяма част от гледката, но над нея се издигаше гигантски синьо-бял силует с плосък връх. Издигаше се нагоре и нагоре над мъглата, по-висок от всичко, което някога беше виждал Чен. По-висок, както му се струваше, и от самия Град. Чен избърса чело с опакото на ръката си и изпсува.
Дрейк се усмихна и фамилиарно го докосна по ръката.
— Както и да е, елате. Твърде е горещо, за да стоим тук.
Вътре Чен присви очи — беше му притъмняло; след това забеляза и втория мъж, седнал зад бюро в дъното.
— Влезте, Тон Чу. Назначението ви дойде малко изненадващо — обикновено ни съобщават за подобни неща доста по-рано, — но въпреки това сте добре дошли. Така че… заповядате, седнете. С какво имате навика да се тровите?
— Да се…? — после схвана. — Само бира, ако ви се намира случайно. Благодаря — прекоси стаята и седна на близкия до бюрото стол. Изведнъж беше загубил ориентация, чувстваше се откъснат от нормалното.
Зад бюрото имаше прозорец, но също като всички прозорци в стаята над него бяха спуснати щори. След жегата отвън стаята беше хладна, а единственият шум, който се чуваше, беше тихото бръмчене на климатика. Мъжът се наведе напред, махна на Дрейк да донесе питието и включи старомодната настолна лампа на бюрото.
— Нека ви се представя. Казвам се Лаело Дебренцени и съм действащ администратор на станция Кибуези.
Мъжът се надигна леко и протегна ръка.
Дебренцени беше висок, широкоплещест хун мао на четирийсет и осем-четирийсет и девет години; няколко кичура руса коса бяха сресани напреки на почернялото му от слънцето теме, но нищо не успяваха да прикрият. Имаше голяма любезна уста и меки зелени очи над правия нос.
Дрейк се върна с питиетата и подаде на Чен висока чаша, оросена с хладни капчици вода. Чен вдигна наздравица, после отпи дълга глътка. Почувства се ободрен.
— Така, така — обади се Дебренцени сякаш в отговор на Чен. — Първото нещо е да се аклиматизирате. Свикнали сте с Града. С коридори, нива и стандартен план на всеки ден. Но тук… ами тук е по-различно — усмихна се загадъчно. — Много по-различно.
Бялата планина изпълваше небето. Щом скимерът се приближи, тя изглеждаше така, сякаш се издига от самите вътрешности на Земята и се извисява над тях. Чен притисна чело към стъклото на кабината — опитваше се да види върха, но скалата се издигаше все по-нагоре и по-нагоре и се губеше от погледа.
— Колко е висока? — попита шепнешком. Тези огромни скали му внушаваха страхопочитание.
Дрейк вдигна поглед от контролното табло и се разсмя.
— Към дванайсет ли в най-високата точка, но платото е по-ниско… не повече от десет. Всъщност кратерите са два — Кебо и Мауензи. Диаметърът на цялата планина горе на върха е към пет ли и там е пълно с ледници и ледено покритие.
— Ледници ли? — Чен никога досега не беше чувал тази дума.
— Реки от лед — искам да кажа, истински лед, не пластмаса. Покриват целия връх като глазура на някаква чудовищна торта — пак погледна таблото. — Вижда се от близо четиристотин ли. Ако знаеше, че е тук, можеше да я видиш и от Найроби.
Чен погледна навън — планината ставаше все по-голяма. Намираха се в полите й, а огромните скални балвани под тях приличаха на прашинки върху хълбока на спящата планина.
— Колко е стара?
— Стара е — отговори Дрейк по-меко отпреди, сякаш просто мащабът на планината му бе повлиял и на него. — Формирала се е далеч преди да се появи човечеството. Далечните ни предци вероятно са я гледали от равнините и са се чудели какво ли е това.