Чен присви очи.
— Там горе ще ни трябват дихателни апарати — продължи Дрейк. — Въздухът е рядък и е най-добре да не рискуваме, понеже сте свикнали на климатици и коридори.
В тона на Дрейк отново се долавяше леката, добродушна подигравка, която сякаш означаваше: „Ще видиш ти, момче, че тук навън е друго.“
С маска на лицето си Чен стоеше на ръба на кратера Кебо и гледаше над тъмното гърло към високите скали и тераси на северния ледник. Не, помисли си той, докато го гледаше, не е река, а град. Огромен многоетажен град от лед, проблясващ на обедното слънце.
Вече се беше нагледал на чудеса: съвършени, изящни цветя от лед в потъналите в дълбока сянка пещери под разрушените скали по ръба на кратера, жълтеникавите, димящи гърла на изворите от лава, вонящите кристали жълта сяра, струпани непристойно около всяка дупка. На едно място бе попаднал на пресен сняг, оформил се под въздействието на вятъра и студа в странни полета от високи до коленете и остри като бръснач папратови листа. Neige penitant, така го нарече Дрейк. Молещ се сняг. Беше застанал на ръба на вътрешния кратер и се бе втренчил надолу в пепеливата му уста, четиристотин чи дълбока, и се бе опитал да си представи силите, оформили тази огромна, неестествена постройка. Не успя. Беше виждал чудеса, но тази издигаща се над всичко стена от лед му направи небивало впечатление.
— Още пет минути и ще е най-добре да се връщаме — Дрейк се приближи и застана до него. — Имам още какво да ви показвам, но трябва да почака. Първо трябва да видите някои неща в Кибуези. Това… — той вдигна ръка и описа широк кръг, — е упражнение в перспектива, ако искате. После останалото е по-лесно. Много по-лесно.
Чен се вгледа в него — не разбираше. Но изразът под маската на другия предполагаше неудобства, може би дори болка.
— Ако някога почувстваш нужда, качи се тук. Поседни, помисли си. След това се върни към задачите — Дрейк се извърна и се загледа в мъглявата далечина. — Помага, знам го. Сам вече съм го правил няколко пъти.
Чен помълча — гледаше го. После, сякаш мястото внезапно му беше омръзнало, протегна ръка и докосна лакътя на Дрейк.
— Добре. Хайде да се връщаме.
Стражите влязоха първи. Миг по-късно в килията ги последваха двама прислужници, понесли стол носилка с висока облегалка, на който седеше някой. Следваха го още четирима, млади хан, облечени в официалния син цвят. Парфюмът им изпълни килията.
Оставиха носилката в другия край на стаята, на около десетина крачки от мястото, където седеше Юе Хао с вързани ръце и крака.
Леко се наведе напред — цялата беше напрегната. По дрехите му — по кройката на одеждите и по сложната фигура на емблемата на гърдите му — личеше, че този е голяма клечка. А от осанката му — по бруталната елегантност на стойката му — тя се сети и от кое министерство е. Тин вей, надзирателството на съдилищата.
— Казвам се Йен Тун — представи се чиновникът, без да я погледне. — Трети секретар на министъра. Тук съм, за да взема решение по вашия случай.
Тя затаи дъх, изненадана от внезапната вест, после кимна едва-едва — изведнъж всички илюзии се изпариха от главата й. Те вече бяха решили съдбата й в нейно отсъствие. Точно както я беше предупредил Мах. Тази работа с Кар — неговата доброта и демонстрираното от него уважение — беше размътила бистрата вода на мислите й. Но сега знаеше. Това беше Война. Те и ние. И нямаше възможност за компромиси. Знаеше го още откакто брат й умря. От онзи ден, когато надзирателят беше изчистен от всякаква вина, след всичко, което се изговори.
Вдигна глава и огледа чиновника. Забеляза копринената кърпичка, която държеше пред носа си, леко нацупените от отвращение устни.
Третият секретар щракна с пръсти. Веднага един от четиримата младежи му подаде свитък. Йен Тун го взе и го разгъна с театрален жест. След това я погледна — за първи път, откакто беше влязъл — и зачете:
— „Аз, Юе Хао, признавам, че на седми юни, година 2208-ма, в пълно съзнание за моите действия убих почитаемия Шу Чен-хай, хсиен лин на негова най-висша светлост Ли Юан, член на Великия съвет и танг на Град Европа. Още признавам, че на девети същия месец участвах в нападението над клуб «Водно конче» и последвалото убийство на следните невинни граждани…“
Тя затвори очи и се заслуша в имената — още веднъж живо си представи лицата им, страха или презрението в очите им, когато стояха пред нея голи и разтреперани. И за първи път от онази вечер насам усети как за един съвсем кратък миг я прободе жалост към тях, съчувствие към страданието им в тези последни техни мигове.