Списъкът свърши, Йен Тун млъкна. Тя вдигна глава и забеляза, че е приковал поглед в нея — очите му бяха жестоки, странно твърди на мекото лице.
— По-нататък — продължи той, без вече да поглежда свитъка. — „Аз, Юе Хао, дъщеря на Юе Кай-чан и Юе Суа…
Усети как стомахът й се свива. Родителите й… Куан Ин, това пък как го бяха открили?
— … признавам също и че съм виновна по обвинението, че принадлежа към нелегална организация, замисляща свалянето на негова най-висша светлост…“
Тя се изправи и кресна:
— Това е лъжа! Нищо не съм признавала!
Стражите отново я смъкнаха на табуретката. Отсреща й Йен Тун се втренчи в нея, все едно че гледаше някакво насекомо, с израз на дълбоко отвращение.
— Няма значение какво искаш да кажеш. Ти си тук само за да изслушаш признанието си и да го подпишеш, като свърша.
Тя се разсмя.
— Ти си лъжец, Йен Тун, лъжци ти плащат и нищо на света не би могло да ме накара да подпиша хартийката ти!
В погледа му проблесна гняв. Той раздразнено вдигна ръка. При сигнала един от младежите скочи и я зашлеви през лицето — веднъж, втори път — жилещи удари, от които очите й се насълзиха. След това се поклони на господаря си и отстъпи назад, зад носилката.
Йен Тун се облегна леко назад и дълбоко си пое въздух.
— Добре. А сега млък, жено. Само една думица да си казала още и ще ти запуша устата.
Тя го изгледа убийствено — опита се гневът й да бъде чист, най-съвършен израз на дързостта й. Но той още не беше свършил.
— Освен това — добави той тихо, — всъщност няма нужда дори да подписваш.
Обърна страницата и й я показа. Там, най-отдолу, стоеше нейният подпис — или поне идеално негово копие.
— Така че вече разбра. Ти трябва да признаеш, после ние трябва да прочетем признанието и след това трябва да подпишеш. Така е по закон. С това вече приключихме и ти, Юе Хао, вече не съществуваш. Както и семейството ти. Всички данни вече са изтрити от официалните записи.
Тя се втренчи в него, обзета от внезапно вцепенение. Майка й… бяха убили майка й. Можеше да го прочете по лицето му.
Сякаш в мъгла ги гледаше как вдигат носилката и изнасят голямата клечка от килията.
— Копеле мръсно! — изкрещя тя с изпълнен с болка глас. — Тя не знаеше нищо. Майка ми не знаеше нищо!
Вратата се затръшна. Нищо…
— Ела — тихо, почти нежно я повика един от стражите. — Време е.
Отвън беше жега — петдесет чи жега. От една врата в оградата от бодлива тел стълбище — дванайсет стъпала, не много стръмни — водеше надолу към бункерите. Там леденият хлад действаше като шок след трийсет и осемте градуса навън.
Влизането вътре беше като моментна загуба на зрение. Чен спря точно зад вратата — сърцето му бумтеше, изчака зрението му да се нормализира, после бавно продължи нататък. Чуваше как стъпките му отекват по твърдия бетонен под. Огледа голите стени, простите, небоядисани метални врати и се намръщи. Лампите зад решетки по дългите стени с ниски тавани светеха мижаво и едва разпръскваха плътния мрак. Отначало мястото му се стори пусто, но и това, също като загубата на зрение, беше временно впечатление. Един етаж по-надолу — минаваше се през черна кръгла дупка в пода — бяха килиите. Там държаха затворниците — по петдесет души в килия, всеки — прикован към пода за китката и глезена. Веригите бяха толкова къси, че ги караха да клечат на пода като животни.
Чен слизаше долу за първи път. Дрейк мълчаливо стоеше до вратата и го оставяше да прецени сам. Килиите бяха отделени една от друга с прости прегради — стени нямаше, само редици от решетки и във всяко оградено място се влизаше през решетъчна врата, вградена в редицата. Всичко се виждаше от пръв поглед — мизерията и деградацията, в която тънеха тези мършави голи хора. И това може би беше най-лошото — откритостта, отвратителната откритост. Две редици от килии — отляво и отдясно. А помежду им — не ги беше забелязал чак докато не се натъкна на тях — бяха хидрантите. Източваха от килиите и изплакваха изпражненията и кръвта, пикнята и повръщаното надолу към огромните, покрити с решетка шахти в средата на всяка килия.
Чен гледаше онемял, отвратен, после се обърна към Дрейк. Но Дрейк се беше променил. Или по-скоро лицето на Дрейк се беше променило: беше станало по-твърдо, по-грубо, сякаш след като бе слязъл тук, той беше отхвърлил маската за пред обществото, която носеше горе, и бе разкрил истинското си лице: по-старо, по-мрачно и по-варварско лице.