Чен продължи нататък — принуждаваше се да върви, без да спира или да се обръща. Докато вървеше между редицата от килии, въртеше глава ту наляво, ту надясно. Забеляза как затворниците се дърпат назад — толкова, колкото им позволяваха веригите. Не го познаваха, ала вече се страхуваха от него. Разпознаваха, че е страж.
В края се обърна, приближи се до решетките и се взря в сумрака. Лицето му се изкриви от болка и ужас. Отначало си беше помислил, че са само мъже, но имаше и жени — с болезнено мършави ръце и крака, с подути кореми, по целите им тела имаше белези от мъчения и бой. Повечето бяха с бръснати глави. Някои пълзяха или просто лежаха — виждаше се, че ги боли, но никой не издаваше дори и най-тих хленч. Сякаш им бяха отнели всякакви сили и не можеха дори да се оплачат, да изплачат болката си от това, което им бяха сторили.
Никога не беше виждал… никога не си бе представял…
Разтреперан се извърна, но те бяха навсякъде, накъдето и да погледнеше — бледите им сухи очи го гледаха. Потърси с поглед Дрейк и го намери там, в дъното.
— Ние… — започна той, после се разсмя странно и млъкна. Но въпросът му остана на езика и разбра, че трябва да го зададе, независимо дали тези хиляда свидетели щяха да го чуят или не. — Ние това ли правим?
Дрейк се приближи.
— Да — отговори той тихо. — Това правим. Това сме наети да правим.
Чен затрепери яростно, огледа се — отвращението от пасивното страдание на затворниците, от неразбираемото примирение, изписано на всяко похабено лице, го връхлетя отново.
— Не разбирам — обади се след малко. — Защо? Какво се опитваме да постигнем тук?
Гласът му издаде колко дълбоко е объркан всъщност. Изведнъж беше станал отново дете — невинно, разголено от ужаса на всичко това.
— Съжалявам — Дрейк се приближи. Сега лицето му не беше толкова грубо, беше почти съчувствено; но съчувствието му не се простираше по-нататък от Чен. — Няма друг начин. Трябва да слезеш тук и да го видиш с очите си, неподготвен — сви рамене. — Онова, което чувстваш сега… всички сме го изпитвали. Дълбоко в себе си още го изпитваме. Но трябва да минеш през първоначалния шок. Това е… необходимо.
— Необходимо? — Чен се разсмя, но смехът му прозвуча неуместно. Секна в гърлото му. Усещаше гадене, чувстваше се омърсен.
— Да. И после… след като потъне там, надълбоко… можем да започнем с обясненията. И тогава ще разбереш.
Но Чен не разбираше. Погледна към Дрейк с нови очи, сякаш никога досега не го беше виждал, заобиколи го и се отправи към стълбите и чистата, изстъргваща жега отвън. И когато Дрейк протегна ръка да го докосне по рамото, се дръпна, сякаш протегнатата ръка беше нещо чуждо и нечисто.
— Това е ужасно! Това е…
Но за това не съществуваше дума. Обърна се и побягна обратно нагоре по стълбите и навън — навън през ледения хлад към изгарящата жега.
Беше късна нощ. Една-единствена лампа светеше в дългата стая с дървени стени. Чен седеше на нисък стол срещу Дебренцени. Мътеше и слушаше. Дори не беше докоснал питието си.
— Те са мъртви. Тоест официално. Според документите те вече са екзекутирани. Но тук намираме начин да ги използваме. Проверяваме разни теории — той прочисти гърло. — Всъщност го правим вече от години. Отначало си беше съвсем неофициално. Едно време, когато Бердичев дърпаше конците, нуждата да бъдем дискретни за тези неща беше много по-голяма. Но сега…
Дебренцени сви рамене, после протегна ръка към каната с вино и напълни чашата си. В гласа му имаше ужасяваща ирония — чувство на дълбоко недоверие в думите още докато ги изговаряше. Отпи от чашата си, след това се облегна назад и впери бледозелените си очи в Чен.
— Можехме да откажем, разбира се. Да прекратим договора и някоя прекрасна сутрин да се намерим изхвърлени в Мрежата с промити мозъци и безпомощни. Това е едната възможност. Моралната възможност, би могъл да я наречеш. Но не е кой знае какъв избор, нали така? — той се разсмя — остър, невесел смях.
— Както и да е… правим го, защото сме длъжни. Защото нашата „страна“ настоява някой да го прави и ние сме изтеглили късата клечка. Онези, с които си имаме работа тук, са убийци, разбира се — макар че съм открил, че като се замислиш, този факт почти никак не ти помага. В края на краищата ние какво сме? Предполагам, работата е в това, че те са го започнали. Те са започнали да убиват. Що се отнася до нас, ами според мене ние просто довършваме започнатото от тях.
Въздъхна.
— Виж какво, докато си тук, ще си намериш дузина рационални обяснения. Сто различни начина да заобикаляш и да се самозалъгваш. Но се доверявай на първоначалния си инстинкт, на първоначалния си отклик. Никога — каквото и да правиш — не го поставяй под въпрос. Първоначалната ти реакция — тя е правилната. Естествената. Онова, с което сме свикнали тук — то е неестественото. Може и да започне да ти изглежда естествено по някое време, но не е. Помни това през идните седмици.