— Разбирам.
— Някои забравят — Дебренцени се наведе напред и понижи глас: — На някои дори им харесва.
Чен дълбоко си пое въздух.
— Искаш да кажеш, като Дрейк?
— Не. За него не позна. Майкъл го чувства много дълбоко, може би по-силно от всички ни. Често съм се чудел как успява да го понася. Планината помага, разбира се. На всички ни помага. Място, където можеш да отидеш. Да седнеш, да обмислиш всичко — над света и цялата му дребнавост.
Чен кимна едва-едва.
— Кои са те? Искам да кажа, затворниците. Откъде идват?
Дебренцени се усмихна.
— Мислех, че си разбрал. Те са терористи. Луди глави. Сега ги изпращат тук. Всички врагове на Държавата.
Станция Кибуези беше по-голяма, отколкото Чен си бе помислил първия път. Простираше се надолу под повърхността, оградена от бодливата ограда — дълбоко надолу в земята, пласт след пласт. Тъмни килии съседстваха с ярко осветени, претрупани стаи, голи коридори с нисък таван водеха към претъпканите стаи на стражата, чиито стени бяха целите в наблюдателни екрани и червените и зелени светлинки на следящите лампи. Всичко това беше някак свързано, пронизано от лабиринт от тесни коридори и вити стълбища. Отначало му се беше сторило много по-различно от Града — място, което караше по-големия свят от нива да изглежда просторен, отворен в сравнение с него — и все пак при тази концентрираност и контрасти това място до голяма степен беше дестилат на Града. На най-ниското ниво бяха лабораториите и операционните — „тъмната страна на нещата“, както го наричаше Дрейк с онзи остър, стържещ смях, който вече лазеше по нервите на Чен. Звукът на черен и напрегнат хумор.
Чен за първи път беше на смяна в операционните. В защитно облекло и с маска, той бе застанал под яркия блясък на лампите и чакаше — не знаеше още какво да очаква — и наблюдаваше високата фигура на Дебренцени, който се миеше на мивката. След малко двама нови дойдоха, кимнаха му и отидоха да се мият. След като всички вече бяха готови и сложили маските, Дебренцени се обърна и кимна към камерата на тавана. Миг по-късно двама стражи докараха носилка.
Затворникът беше вързан здраво за носилката, тялото му бе покрито с просто зелено покривало, само бръснатата му глава се показваше над него. От мястото, където стоеше, Чен не можеше да различи чертите на лицето му — виждаше само прозрачната му плът, плътните шевове на черепа му, които се открояваха на рязката светлина. После с лек потрес, който го изкара от чувството за ужасяваща нереалност, обзело го, откакто влезе в тази стая, той осъзна, че човекът все още е в съзнание. Главата му се извърташе леко, сякаш се опитваше да види какво има отзад. За миг нещо проблесна — влажно и пронизително синьо око, което се напрягаше да види нещо — след това мускулите на врата му се отпуснаха и главата замря неподвижно.
Чен наблюдаваше как един от мъжете се наведе, стегна лентите, прекара един свободен край през устата и го завърза, после прекара и втора лента през челото, така че главата изобщо да не може да помръдне. Доволен, мъжът заобиколи тялото и стегна всички връзки, за да е сигурен, че когато започнат, затворникът няма да може да мърда.
С пресъхнала уста Чен погледна към Дебренцени и забеляза, че той също е зает — методично подреждаше скалпелите върху бялата покривка. Щом свърши, администраторът вдигна поглед и се усмихна с очи — знак, че вече е готов.
За миг нереалността на всичко това заплашваше, че ще залее Чен. Усети студ с цялото си тяло, а кръвта му сякаш пулсираше бясно в главата и дланите му. След това забеляза нещо, което досега му беше убягвало, и се засмя тихичко, притеснено. Не беше мъж. Затворникът на носилката беше жена.
Дебренцени работеше бързо и уверено — вкара иглата в четири различни точки в черепа и инжектира малко количество местно обезболяващо. После със сръчност, на която Чен дори не си представяше, че е способен, започна да пробива черепа с бургия с нажежена жица, за да пререже костта. Издължените, бледи длани се движеха изящно, почти нежно над оголения череп на жената, търсеха и намираха точните точки, в които щяха да отворят плътта и да прережат костта над мекия мозък. Чен беше застанал в горния край на носилката и наблюдаваше всичко — виждаше как единият от асистентите попива кръвта, докато другият подава инструментите. Всичко беше толкова сръчно и внимателно. И когато привършиха, дванайсетте тънки жички бяха на местата си, готови за свързване.